Велислава Кандова – Пеликан

Будим се в чуждо съзнание. Слънцето отмести времето от раменете ни. Любовта е пет лунички щастие в текстовете на Велислава Кандова. 
 
Александър Арнаудов
 

*
Днес видях пеликан
как плува по Дунава
огромен топъл и бял
перата му събираха вятъра
издуваха гърдите му
беше заключил крилата си
и просто се носеше
отиваше на море
сигурна съм
разлюбил бе чайките
те крещяха по него заканително
той едър достолепен господин
пренебрежително и тихо
плаваше
сомовете го изпровождаха
изпод вежди
подръпваха си нервно мустаците
току налапваха куките
и откачайки от възбуда
се спуснаха към дълбокото
той се носеше невъзмутимо
поклащаше празна шия
заявявайки
храната не е най важното
не е това целта
на тоя пуст живот
тая река беше за него пустиня
нито глътка вода
нито хапка риба не вкуси
човката му сочеше Черно море
днес видях пеликан
как плува по Дунава

 
 
Пет лунички…щастие
 
последният път
когато наблюдавах
как слънцето прави любов със вълните
как потъва бавно но сигурно
в белия камък
как отмерва времето
и то е достатъчно винаги
точно от скалите до вълните
имах точно пет лунички
сега времето ме смачква
като канара подпираща небето
се разбива върху ми
и няма сила която да го върне
да го спре
да го отмести от крехките ми рамене
не влизам чиста във водата
не влизам като кошута
подгонена от ловец
учеща се да стигне брега
не влизам
стоя на брега
с моята дъщеря в ръка
и плача
а нося същите пет лунички
 
 

Ярко заспиваме

колко е странен светът
смеят ни се звездите
раждаме се умираме
и само в няколко мига
ние сме истински будни
в разговори с любимите
когато докосваме пръсти
тъй както кайра с криле
изписваща в синьо море
на своя таен език
един милион пъти
обичам те
отлитаме
стопили се в слънцето точки
ярко заспиваме

 

Augustus risum

август е
слънцето тежи
хора и червеи
се сродяват
бързо намират общ език
отдават се
докосват леко
с нежност
кожа в кожа
изчезват
потъват белите кости последни
смаляват се в подредени кутии
август е
хиляди човешки глави
се плъзват в лъчите
вдишваме ги
усмихнати

 

Cor

влязъл си в сърцето ми тихо
пил си ял си от него
аз съм жумяла
и устни съм стискала
когато разкъсвал си стръвно
парче след парче
след това ги захвърляше вяло
изписвайки на дланта ми
с пръста твой
нека остане за другите

 
Закривам със ръце очите ти
наливам в тъкостенна чаша
черно вино
отпивам жадно
гладното ти тяло
сега седя пред тебе
гола и замаяна
забравила
за моите мечтания
отричам се от всички обещания
единствено гласа ти
търся в себе си
да пъпли в тънките ми вени
оставям
с перлените нокти
следи по най-любимите пътеки
където ще се връщам винаги
оставила
душата ти да грее
закривам със ръце очите ти
надсмиващи се на детето
в мене
 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020

Comments

comments