Денис Олегов – Вечен чужденец

Нямаме право на отечество. Човекът е минало, а душата става самотник. Избираме пътя си в стиховете на Денис Олегов. 

Александър Арнаудов 

 

Вечен чужденец

Аз нямам право на родина,
аз нямам право на отечество!
Един човек с невзрачно минало,
лишен от стадната ви нежност.
Не коленича на аудиенции,
не мразя „правилните“ хора,
не следвам модните тенденции,
защото пак ще съм виновен.
Осеян е атласът с черни точки:
гори ненавист в мрачна пролет.
Война е. Всекиго ще сочат:
„противен е, опасен, болен“!
На срам прилича тази гордост –
да мачкаш „вражеския“ лагер.
Но вече свикнали са хората
да следват стъпките на стадото.
Аз съм избран и съм отхвърлен,
самотник със бодлив венец.
Избирам да избирам пътя си –
за всички вечен чужденец.
 

Палестина

на Хайри Хамдан

Аз помня незавърнал се баща
в пожара на дома ни окупиран
и под тежкия водовъртеж
на пътя стискам зъби
до кървави петна.

Половината живот е минало,
а втората половина – по Декарт.

Връстниците ми са завинаги приспани
от петата симфония на ракетите.
Не ще усетят повече
студената утеха на Йордан
и самотата жарка на пясъчните кули.

В това експериментално пустинно поле
миражът се разтваря в автомата
и глъхнат Папагалите на Рая,
където никога не беше детството,
и никога не беше любовта.

 

Полето с мъртви цветя

Първа версия, останала извън книгата

Ще падна ранен от ръждиви куршуми
в полето с мъртви цветя.
Ще минат жътварки, ще гледат учудено
и гордо ще минат отвъд
забравената пустош на някогашно сражение.

Там между маковете и мен
ще преработят във опиум – пазарен ресурс
на висока цена,
а дрипавата униформа ще краси
дървеното тяло на някоя по-интелигентна кратуна.

Ще стъпят деца по същите точки,
дето растяха сочни треви
и жънехме смело ланшните дарове,
дето “на нож” себе си бранехме
от вездесъщи подземници.

Децата ще бъдат съвкупности
от развита фантазна генетика
и обесен вътрешен мир,
от удавен, безизходен разум
и триумф на божествена външност.

Дълго ще гния, полузагинал,
няма митологични образи
да спасяват душата на редник
от победената армия
с пленено бойно знаме.

Кръвта се разтваря по пладне
в пресъхнали женски сълзи
и плахата мъст на мъжете,
заключена в словесно начало
и мазен, нагаждащ се край.

И все тъй, накратко, набързо
кръгът се стеснява в пробита трахея.
“Знам го какъв бе,
утре ще тръгне”
– така се тешат силуетите на близките.

Агонията скъсява градуса
на тъпия ми ъгъл – съзнание
и пробива все по-остро,
все по-дълбоко
разочарование.

И ще намеря вечния си дом
сред меката черноземна почва
половин миг до пролетта
на някое по-удачно прераждане.
Топла е раната ми. Пулсира.

Ще прекрачат моите другари
полето с мъртви цветя,
където ще залъжат глада си
с шепа безгрижни утехи
и глътки неродени мечти.

 

Вечен чужденец (reprise)

Нерисувани портрети,
безкрайни барикади,
симфония на патроните,
присъдите са единствената
истина.

Личен протест
срещу комерсиалната страна
на живота.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020

Comments

comments