Милен Пеев – Митология

Животът е низ от сънища, започващ на изток и свършващ „както винаги“. Губим се, за да се открием, предвкусвайки следващата загуба. А думите са начин да се преживеем. До следващата тишина.
Митовете за нас – в новите стихове на Милен Пеев.

Ива Спиридонова

 

СВЕТИШ

Не помня съня
в който съм бил
и който не посмя
да ме облече
в онази истина
от прозрачни стени,
в които се сродих
с тъмнината
на неона
и останах
за още малко
от теб…

 

НЯКЪДЕ НА ИЗТОК,

между светлината,
която остана в средата
от моногамни съвпадения,
с мириса ти,
до дъното на мизансцената,
още те изпивам от спомени,
напукани отпреди да те срещна,
с мирис на кехлибар и пламнало утро
и коса разпиляна от вятъра.

Някъде на изток от забравата
по раменете ти,
като настръхнал бряг по гърба ти,
надолу – до дежавю
в една мелодия…

 

ШЕПОТИ

Къде сме ние?
Аз и ти навън…
Цигарата прeгаря
в спускащия се залез
над пурпурния хълм,
отвил папирусната завеса
от отлепващи се въпроси
и закъснели целувки –
изгребали спомените
на последните ни кожи,
от сенки…
В пълната Луна
на ириса ѝ
остават само шепоти,
от хоризонти…

 

НЕ МОГА

Не мога да пиша за теб и луната,
новата ера си отиде наопаки
и вече не танцувам на светлина…
Забрави ме до оттатък залеза,
ненужни са думите,
изпити до дъно…
Без утайката от истина,
само за едно ресто,
отчупило парчето тъмнина
свиваща звездите,
без диханията от светлина.
Като за последно.

 

МИТОЛОГИЯ

Оставихме тишината
в дозите сън,
с хоризонтални усмивки
под изкривените мисли на Луната
и отново сме надежди,
хвърлящи монета,
към четирите посоки на света.

Митовете са белезите ни
между изгревите и нощите
от самота…

 

ЖЕЛАНИЕ

Искам да късам голотата си
къс по къс,
до белезите
от колебания,
надълбоко и без бяс
в обърнатото ни време
от маски и страхове,
в едно безвремие от мълчание…

 

ЖИТИЕ

Безкрайна орбита
в похотта на забравените сенки,
оставили докосванията
за още малко настояще.
От миналото
до светофара в червено,
пада ябълката,
а колебанията ни
са забитите копия на кръста,
откъдето падаме
всеки ден,
отново и отново…

 

ЕДИН ДЕН

Залепващи се кадри
по ириса ти,
оставят транспаранта си,
от незалепващи се марки…
По неизпратените мисли
от удавени спомени,
остана само безвремието,
кълвящо,
кърваво,
равно,
в полета на гълъба.
Някъде има случайности
и бълват като шампо,
мразя го,
между дежавютата на падането,
скрибуцайки по клавишите
на неудобно пиано,
до ъгъла,
където поисках огънче,
в този ден…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020

Comments

comments