Александър Арнаудов – Black Lives Matter

Светлината изтрива линията на живота, пишем света във вечните бели полета на сърцето, а смъртта е автобиография. Когато септември е тук като Апокалипсисът, който ни живее, денят се затваря в очите и никога няма да е нощ. Black lives matter, когато вече нищо няма значение и краят избухва в най-отвъдните си цветове с последните стихове на редактора и водещ на четенията на Нова асоциална поезия – Александър Арнаудов.

 

семеен портрет

угаснали облаци затварят небето
и оставят празнина в дълбокото
носим времето в себе си
сенките ни скриват
очертанията на ръцете
светлината изтри линията на живота

цветовете са белег
от ням и бездънен глас
зараснал в човека

никога няма да бъде нощ
денят се затвори в очите

все по-често остаряваме заедно
когато всеки ден с теб
е минало
тишината ни прегръща
докато пазим един друг
самотата си

 

наследство

времето е форма на страдание
небето засъхва
в празния цвят на очите
самотата прозира в гледката
в полунощ всичко пропада

смъртта се съблича
като майка
като баща
и гледа с очите им
как празнината ще се събуди
в сянката на света

 

мореплаватели

сезон след сезон
нощта избледнява по тялото
лятото увисва от небето
и светлина полепва по телата
за да намерим края
където вечността е продължение на ръцете ти

овъргаляни в пясъка
обикаляме сенките в гледката
и очите ни разграбват пейзажа

брегът се обръща в дланите
докато линията на живота кърви
и се оплита в ехото на вълните
дълбаещи мястото ни в света

 

black lives matter

залезът на цивилизацията
имената ни в черно и бяло
изчезват като спомен

самотата е на един свят разстояние
всички забравят
къде отива времето
когато ни няма

омразата е белег
на чието място ще зарасне
второ сърце

 

биограф

пътищата ни тръгват от времето
страхът те хваща за ръка
и потъва в залеза
небето не се затваря
завръщам се в сянката си
за да издъхна
и да разхвърлям спомени
в света си

смъртта е автобиография

 

семейство

без глас
ще си направя дом
в картината на стената
преди да се прибера
в тялото си

 

животът беше инцидент

 

I

времето ме отбягва
оставих всичко което обичам
на небето

всеки ден минава
без да ти кажа сбогом

свободата е смърт
името ти е обяснение в самота

 

II

времето ще мине през нас
имитирам го
и ангели ме сънуват

търся те в сянката си
страхът дойде
и ти никога не ме изостави

 

III

времето е паметник
на всичко загубено
нощта те преследва
и се отпуска в ръцете ти

градът в който се раждаш
се разпада на повърхността
като след война

остаряваме заедно
в различни посоки

 

животът в едно изречение

част от теб
готова ли е да си отиде

 

човек когото обичам

времето вали навсякъде
и ни погребва
вечността ни е изоставила
където мълчим
като останки от чуждо тяло

 

назад

небето е прекъсната линия
времето живее вместо мен
оставаме непознати
в смъртта която спира да се повтаря

 

удавници

разтварям ръцете си като небе
на дъното
въздухът не стига

ръцете ти си отиват като вълните
и потапят слънцето
няма да разберем
защо морето ни изостави
 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020

Comments

comments