Марин Маринов – Равноденствие

Marin Marinov, born in 1955, is from Kableshkovo, Pomorie, a small town at the Bulgarian Black Sea coast. He graduated from a Technical school in Burgas specializing in Chemistry and from the Pedagogical Institute where he studied Music and Literature. Then he rushed off to sea which continues to be his main occupation to this day. About himself Marin Marinov says: “Burgas is my city, the sea is my bread and my way of living.” He has worked on fishing boats in Sozopol, at dalyans (stationary fishing facilities), and all by himself in a boat. Currently he lives in Kableshkovo, close to the sea. The author’s first poetry collection “Heavy light” was published in Bulgarian in 2000. Until recently there had been almost no publications of his poetry, with the exception of the Bulgarian e-magazine “New Asocial Poetry” and several poetry anthologies. His poetry is associated with marinism and hermeticism. Marin Marinov’s second poetry collection is due to be published soon in Bulgarian – “Eight Measures of Silence”.

Mediterranean Poetry Journal 

 

Така

на Д

Така бързаха да се покажат, едно през друго,
като хаотичното прескачане на чувството през хоризонта
и ластичното дръпване към пейзажите обратно, отново тук,
по-объркан от всякога, с летящи спомени,
които за нищо не можеха да послужат.
Така бързаха да се покажат едно през друго –
зелено святкане, синьо, даже турско синьо, в сянката на сведените клони, и тя зелена, потопени в хладината на вира, в затвореният
кръг на тишината под върбите;
не е възможно нещо друго да живее, нещо друго да пълзи
по пясъчното дъно, само сенките на бързата пъстърва
и платиката, продълговатите раци, зелените проблясъци
на водните кончета в покоя и няколкото пера от дивата гъска
в подводните камъни, която замръзна миналата зима.
Годините са без значение, когато още си говориш с водните духове
под острата луна, когато дишате едни във други в паузите
между жабешкото крякане.

Лято е, воденицата е по-надолу, с кречеталото
по цели дни и нощем, подир жътва,
а дъщерята на мелничарката се казва Магдалина,
която държеше в очите си зеленото начало
и реда на световете,
и видях да излиза в една сънлива утрин от парата в потока:
едно полюшване на младото тяло, което те обикна,
заради смъртта си,
един танц на младата кръв, наситена като кръвта на слънцето
в мъглите сутрин – по-лека си от въздуха, плътна като етера,
с дъха на речни водорасли; о, нямат край нощните пътувания,
нито делфините около носа, ярките им дири,
когато преследват другите пасажи;
чуй плача горчив на прибоя в скалите, издигането на тъгата
в тъмните тласъци на другото живеене – да те обичам различно,
оттатък морето, момчетата само,
с въжета в ръцете и платната по вятъра знаят,
трябва само време, за да различат
люлеенето на вълните, от това потъване и връщане
върху гребените на съня, покрити с пяна.

 

Равноденствие

Двете каменни кули, изрязани от вятъра в скалите,
долу, залива със скелята и ранната гемия
на тръгване за проливите; чували с жито, медни съдове,
смайващите цветове на халищата от сурова вълна –
цяло преселение върху палубата
за пазарите по южните пристанища.

Сърцето глъхне в този ден, почива, като че забравено,
чувството се носи леко, като проста песен из морето
върху свежите проблясъци, не трябва много,
стига ми и вятъра
в това отнасяне на люлеещото се въображение;
тих съм и смирен под двете кули, златни днес,
загледани като пазачи в хоризонта
и горещия жълтък на слънцето в пукнатината помежду им –
сигурно очакват други кораби, с алени платна и бели кръстове,
митичната галера за брега на Грузия,
като гълъбица стихнала в сенките на лятото.
От тук се вижда всичко,
от тук започват и се връщат водите на морето,
дори не се учудвам на ятата черни гълъби със зеленикави
очи, които преминаваха над мене, ниско,
нито пък на сенките им, драскащи по пясъка.

Мъжете, които слизаха от селото по хълмите за празника,
които носеха бохчите с хляб и вино в кошниците,
жените им, децата, скачащи по стръмното,
държаха нежните сезони във ръцете си – времето за жътва
и дълбока угар, капитани в есента
на пеещите вълнорези през водите.
Хората, които бяха тръгнали на изток от съсипаните си земи –
мъже, жени с пресъхнали очи
и каруци с конски впрягове, виковете на пастирите зад тях
в прахоляците по пътя, огласян от звънците,
процесия от замълчали хора, събрани родове с еднаква участ
на прокудени от бедствията във безмилостни години;
равни крачки покрай чуждите ниви, потънали в зелено,
мрачната решителност да стигнат равнините край морето,
с манастирските лозя и ударите на клепало по дъската, сутрин,
зад дуварите на тихата обител и по-нагоре, на запад
от сънливата река, преди синеещите хълмове в началото
на планината – ново място, друга плодна угар, където да забият
корени в пръстта, за да разцъфти отново дървото на живота им,
останал в тънкото свистене на пролетния вятър
по ъглите и срутените покриви на къщите.
……………………………………………………………………

Горещо е, едва полъхва, от листака между дъбовете
се обади славей,
децата плуват вече в сън, уморени да се гонят край вълните,
понесени от топлите течения из въздуха.

Този ден може да не свърши,
може да не падне като роза в дланите на залеза,
нито морето, нито полета на гълъбите и златните пазачи днес,
дори сърцето ми, което глъхне,
като че забравено.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020

Comments

comments