Завиждаха ми за Мария. Те все ми завиждат за нещо… Ама за Мария ми завиждаха. Знаех го, мамка им… Пък Мария имаше навика, минавайки край работата ми да влезе и без да казва нищо друго си вади червилото… и на единия прозорец с големи и красиви, като нея, букви пише … МАРИО , ОБИЧАМ ТЕ !!!
и отива да работи, оставяйки след себе си … стихията и едно такова чувство, което ме караше да летя.. и да дишам, и да съм сигурен, и да съм аз…
А, като измиех прозорците и думите… Мария пак идваше и пак пишеше… МАРИО, ОБИЧАМ ТЕ !!!
Спрях да мия стъклата.
А Мария знаеше, че съм влюбен в мъж.
Обичам я!
Марио Стоев-Анхело
*
Гори свещ
чупи се светлината
на кристални парчета
сложих си парфюм
и си представих, че съм
пред гилотината –
кралицата осъдена
на смърт.
Заради мечтите си.
Отпих от меча на палача,
очите ми не плачат,
извадих струните
направих лък
стрелата беше ти,
и с тебе ги застрелях
във сърцата им.
И гилотината тогава падна –
видях светлината
за малко,
но завинаги.
Бях аз.
*
чиния
булгурена каша
със захар
и отворена книга
Андерсен
плаче с мен
пияната ми майка
свири на пианото
*
чадър на закачалката
облаци в небето
понеделник през май
*
Редът –
гробница на поети,
предпочитам
да умра в кръчмата.
Сам!
*
Нощта дойде
аз зная мръсната ѝ тайна
и само ще ѝ кажа –
ще си идеш
и путката ти майна!
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020
