Саня Табакова – Асуицидно

Търсим сенките в очите си. Само смъртта ни обича.  Злото, което пишем, се сбъдва в последните стихове на Саня Табакова. 

Александър Арнаудов 

 

Асуицидно

Не мога да скоча от прозореца
в дълбоките бели корони на дърветата
в пролетта разгърдена без свян
без угризения и дъно.
Пък и предсмърният ми вик
ааааааа
би прозвучал гротескно
сред гърлените звуци
на гугутки и на сойки в градината.
Потъването вдън земи
е невъзможно
заради настръхналите туфи
трева
цветята безподобни
по още необладаното от слънце
сковано тяло на земята.
А и плачът ви би бил смешен
неразличим в пороя на дъжда
отмиващ човешкия живот.
Както и героичният ми жест по Сартър
в извънредно положение…

Не ми остана причина за смъртта.
Пред очите ми един ангел на Живота
възхитително размахва
крилата на прозореца.

 

Спящата красавица

Някога
из дебрите на косата ми
бродеха ръце
чертаеха пътища
правеха любовта проходима.

Днес райският газ
на тишината
огъва преплетените ѝ коренища.
Чуплива
суха
непробудна
непроходима любов.

Какво кога съм глътнала
за сън.
Хладно ми е.
Минаха ли сто години.
Идва ли някой.

 

Дилема

Не знам
да се радвам
че се върнаха лястовиците
или да плача
че любовта е
на смъртно легло…

Така е
когато бог
ти е случващото се.

 

Любов

Защото те имаше,
не те намирам в този свят.
Човек намира
само небивалици.

 

Светла седмица

Усмирителната риза
е официалeн дрескод.
Униформите
радват окото.

 

*
Само разкаянието
е достойно за прошка.
Оградата е надежда.
Смъртно спряна,
любовта затиктаква отново.
Сянка от момина сълза
в окото ми.

 

Прозрение

Всичко,
което ме озарява,
гаси мен.

 

Nota bene

Ако един ден сме още тук
и двамата
и се срещнем без маски
като първите хора
с лица, попили цвета на стена
с гравирани решетки по тялото
с бездни от страх вместо очи
безпътни
без спомени
счупени
недокосвани
нецелувани
невчесани
обещай да ми припомниш
как се събужда
как пониква
как разцъфтява
една жена.

 

Материализация

Всичкото зло,
което написах,
се сбъдна.

 

Happy BD to You!

Прибирам се
в рождения ти ден.
В оркестъра от чувства
все така
най-силно свири болката,
която дирижираш от небето.
Тъгата ми е клавесин от спомени.
Мелодията – белоснежна меса.
И тя е тъй несподелена
във залата опразнена отдавна
от свидетели…
Сама съм на сцената на празника.
Със Диригента.
Заключените ми очи не чакат утре,
не виждат какво е днес,
а само вчера.
Вчера…

 

Камбана

Звъни, кънти –
събирай ни.
Този тук не е Лазар
и няма да се вдигне.

19.04.1998/20.04.2020

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020

Comments

comments