Иваша Христова – Лъчите си отиват

Кръстили са ме Иваша (Христова), въпреки че реално никога не съм кръщавана. Измислено е. Вдъхновено е от баща ми, въпреки че майка ми настоява, че тя го е измислила в болницата, когато живота ми се е броил с дни. Пиша от 9 годишна, най-вече защото имам нужда. Огромно желание и неспиращ бушуващ океан от мисли и идеи за изразяване. Свръхчувствителност да го наречем. За първи път съм публикувана на 11 в „Литературен вестник“ с кратко стихотворение за един затворник, до стихотворение на баща ми. Имам публикувани стихотворения в „Публик Републик“ и „Ах, Мария“, списания за литература, от гимназията. Завършила съм средно образование във Версай (Париж, Франция), където съм живяла 9 години докато не напуснах и Сорбоната, и творческото им писане, за да се върна в София. Оттогава се занимавам с алтернативен театър в „Алма Алтер“, където съм играла в пиеси на Гео Милев, Йордан Йовков и Самюел Бекет, както и в няколко мюзикъла. Мечтата ми е хората да имат повече желание да излизат от комфорт зоната си и да творят. Мечта ми е да говоря по-малко и да творя повече. За сега е това.

 

Лятна емоционалност

Огрятите покриви,
за последно погалени от лъчите
от страх да не събудят спящите котки,
променят облика си.
Пощальона,
забързан да не остане в нощта,
разпилява сладкия аромат
на любов из страниците
и улицата се изпълва с частиците на глухарчета.
Таваните на къщите се стесняват,
гълъбите се любуват,
тайно.
Под нечия стряха,
надеждата от думите
написани,
събужда трепет.
Лъчите си отиват.
Невинността още
бди.

 

Грешни Кумири

Гробище на емоции.
Калта по ботушите, по въздуха.
Почвата изранена,
силно ухае на тор.
Пеперудите, мъртви
се топят в коремите им,
сенките продължават да се самоизяждат
приведени над себе си,
прииждат над кометите.
В тишината
вик на птица разкъсва пространството.
Крилото ѝ,
отхвърлено от света
се влачи над облаците
пълни с джаз и престарели квартални изпарения.
Само синкавия аромат на романтизма им
подсказва
погребалния плач.
Плътския път 
който избират сами
се вие пред каменните плочи.

 

*
Миризмата от липите наоколо успокоява
с мисълта,
червей засмукала човешкото отвътре.
Далеч от улиците,
от приглушената светлина на утрото,
засрамена от нощта и откровенията ѝ.
Докосването, леко препускащо по кожата
сбъдва желания.
На края на пътя чака вятъра,
за да обладае, не виждалите
с миризмите който носи.
На края търсене няма,
вече.

 

 

Той, Художника

Гласът му,
отеква в ехото на планината.
Дали нощта е направена само за нас?
Лепкавия въздух поднася луната
която наднича през прозореца,
любопитна да ни види.
Заслушана в мълчанието на небето
прекарвам нишки из дебрите
на спомените
в който сме заедно.
Прикривам очите си
с надежда да чуя цветовете му.
Той рисува,
някой друг.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020

Comments

comments