Времето е сгушено в сянката ни. Животът е безкраен като дните. Намираме страха в съня си с поезията на Радка Миндова.
Александър Арнаудов
Завръщане
Скърца портата –
гласът на баба
някой пак е крал от крушите
някой е обрал лалетата
баба в сянката им
сгушена…
Три
Животът, пламъче кибритено,
за малко светне – прегори.
Нижат се безкрайни дните ни,
докато Някой преброи до три…
Когато вишните…
В съня ми прожектират страх
и късат всичките мостове…
Хора като призраци видях
и кратер черен, и гробове.
Нямахме лица, очи, усмивки.
Бяхме неми и сами, после
после някой закачи усмивките,
после
вече беше Пролет.
Всички вишни до една взриви.
И без теб всеки ден
като розов цвят
се разпуква
и заспива от мечти уморен,
но нещо все не достига
да е съвършен.
Да е съвършен.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020
