Марин Маринов – Толкова

Втората книга на Марин Маринов започва да добива очертания (без още да е факт „8 такта тишина“). Може да има едно друго движение от морето към изначалните корени – тогава лозниците ще никнат от младите сърца!

Божидар Пангелов

 

ТОЛКОВА

Толкова се старахме в труда си:
свличахме камъни в летата от горещите кариери с бащите си,
возихме пясъчни плочи от брега до морето, издялахме воденични
кръгове за мелниците си, докарахме и жълта пръст с ръжанка
за тухлите и построихме домовете си на завет,
с изглед към залива;
научихме после децата си да зариват семената в топла пръст, да шият мрежи и да остават нощем
с лодките в морето.
Гробищата бяха още празни,
само няколко побити камъка с непознати знаци.
Толкова се старахме в труда си, какво още можехме да направим?
Сега гледаме кормораните от палубата на „Утринна звезда“
как сушат крилете си, накацали върху скалите –
този бриз на зазоряване, който ни отнася навътре,
упорит в следобеда и милостив, като ни връща към брега;
понякога прелитат сини пеперуди
из хвойновите храсти покрай дюните, друг път мислим
за небесните гори, далече в планината, откъдето носехме
смолисти борове с дялана кора, да се сушат под навеса за лодките,
мислехме си за горите в планината,
където върховете им подпират свода да не падне на парчета.
И все пак, да имаше някой да се помоли вместо нас,
изглежда сме забравили напевите за моление в умората,
(„сестро, ти която държиш възела на ветровете
в едната си ръка, а в другата въжето на камбаната…“),
и ако понякога палехме свещици в параклиса,
то беше за опрощение на гнева и страховете ни,
за надеждата да вдъхнем свежест в голите тела,
които виждахме понякога във пяната на заливите,
премятани върху чакъла от вълните,
мъртви, бели от солта,
да опознаем мъката и яростта на тъгата по-леко, все едно е
кой ще каже на младите още сърца, че тялото линее.

 

ДАЛИ

1

Не мога много да говоря за моето безмълвие.
Издишах думите си от корабния нос,
сурови, недокоснати от смисъла,
когато са събрани заедно и се търсят една със друга,
както равни части в чистата хармония.
Сега морето ми изглежда по-синьо от преди,
но може и така да ми се струва,
защото слънцето клони на запад и към хоризонта
острите вълни тъмнеят.

Ако кажем нещо, никой няма да ни чуе,
ако питаш нещо – кой ще отговори!
Ръцете ни сами вършат обичайната си работа –
прикърпваме една след друга мрежите, боцманът притяга такелажа,
само къдрокосото момче от Тракия
дяла на кърмата белия си ангел от липово дърво,
вече седмици наред, и все не го завършва.
Само то припява за една река,
жълта подир дъждовете, бяла като козе мляко призори,
ласкава по обед.
Мълчим, когато рибите се мятат нощем върху палубата,
мълчим, надвесени над обедните канчета,
мълчим при буря по койките във кубрика.

Дума само, даже звук
и ще изгубим посоките за вкъщи.

2

Не мога много да разкажа за моето безмълвие,
за думите, прииждащи отвсякъде, за тяхната подредба
и предназначение. Мога само да говоря за места,
където са ме водили, местата за молитва
и за приютяване, където там със сигурност някой ще те чуе,
там може всичко да разкажеш, без да се присмеят.
Такова място има винаги – моето място, твоето, нашето,
затова,
нека да остана тук, подпрян на тази цъфнала акация
пред ослепялата си къща.
Нека да разгледам времето във нея, простите му форми,
прозорците, в които се е плъзгала мъгла
и е оставила следата си;
да разнищя през клепачите си фибрите на светлината
в красивото цъфтене на увисналите гроздове –
полюшват се със вятъра и тази пролет,
пристигнал от земите на бащите ни, на техните бащи –
бели ветрове, бели ризи, уханията южни
в тласъците на кръвта.
Нека да разгледам просто времето, не това,
което разпознаваме
по безразличните му белези в сезоните,
дори да кажа – по метаморфозите на естеството, все едно е.

3

Ако бях се вслушвал в шепотите на сърцето,
в онези гласове на влажна пръст и корените на треви,
потънали във нея, със сигурност е можело да поговорим
за счупените керемиди и пробитите улуци, сега разбирам –
не са ми вече толкова неясни
загадъчните линии върху дланта
до върховете на опипващите пръсти.

Годините минаваха с иглата във ръце, със скъсаните мрежи,
опознах въжетата, всички възли – шкотов, прав
или кръстовиден…
Палубата се люлееше и нощ, и ден,
усмихваха се мрачно далечни брегове, излитаха делфини,
друг път – бели градове с пристанищните казина,
(музика, гирляндите, китайските фенери),
обагрени в червено
от залезното ни пристигане; а къщата ми, къщата старееше –
от ден на ден потъвала в пръстта,
от ден на ден потъвала в пръстта
и замислената фигура на хълма, с коси, достигнали земята,
с лице обърнато към преминаващите кораби.

Дали си струваше морето, дали, защото друго
не можехме да правим.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020

Comments

comments