Александър Арнаудов – Равноденствие

Потъваме в сянката си на брега, който не съществува. Вятърът ни прегръща посмъртно. Разделяме си света и дъното в поезията на Александър Арнаудов. 

 

равноденствие

потъвам в сянката си
на брега който не съществува
и всяка неделя живите изплуват
над водата

вятърът ни прегръща посмъртно
и езикът ти става променлива форма на глас
който ме води още по-нататък

разделяме си света
дъното е общия ни гроб

 

тъмнината се ражда в крилата на птиците
думите са сянка
пълзяща по земята

от раните излизат облаци
дланта ми се слива с морето
всичко забравено остава да живее в мен

вечността е безпощадна
а смъртта е нашето отражение
на брега в който потъвам

 

смъртта е наркотик

от уличната лампа
светлината си пробиваше път
и пълзеше в пустошта

младостта остана сянка
отива си когато ѝ подавам ръка
за да заеме моето място

сменям кожата си
бавно и болезнено
тялото ми става обвивка
на света
за да се събудим от другата страна
на човека

 

рутина

слънцето трепери в леглото ни
докато разпъваш сенките
се научих да бъда светлина

гласовете ни се стичат по стените
и засъхват като икони
на които ще се молим за безсмъртие

небето се огъва в ръцете ти
когато палиш цигари сутрин
събличам тишината
и издишвам времето
на рамото ти
а градът се събужда и възкръсва
докато се преструва че ни е забравил

дали ще имам сили
да се погледна в очите
и да изчезна

 

момчето което събори времето

Уморих се от сенките на моето племе
и го напуснах.
Томаж Шаламун

годините са белег
издълбан по нас и небето

времето е наклонност
предавана по наследство

ставаш дъно
и разбираш посоката на света

докато се раждаме
омразата на предците ни
отглежда смъртта
като дете

очите разкъсват светлината
и всичко което бяхме

 

потъвам и се давя
водата не съществува
така Бог откри тъмнината

гледам как времето си отива
далеч от света
и нощта ни изяжда
вътре в нас
зимата е уморена
като смъртта в очите ми

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020

Comments

comments