В безсънието намираме тишината. Душата ни се издига в късния следобед. Обитаваме подземната част на небето в поезията на Палми Ранчев.
Александър Арнаудов
ПРИЗЕМНО
Птиците обитават върховете на скали, на къщи,
на дървета… И приземната част на високо небе.
ПРИВЕЧЕР
Отново тази жажда –
да ме чуе някой,
да ме разбере –
без думичка
да съм му казал.
Или казал само дума.
НАГОРЕ
Стоплена от слънцето, тишината
бавно се издига в късния следобед.
Сред високите дървета. От мушица
позлатена. От мушици позлатени.
СУТРЕШНО ПРОПАДАНЕ
Дупката е обикновена дума,
думата – дълбок кладенец.
Нося се бързо надолу.
Сигурен съм, че имам право
да разтрия с юмруци очи,
да протегна сладостно ръце,
да кажа: а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а
а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а
а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а…
И по-късно отмалял да питам:
Колко опита за полет има
в едно сутрешно протягане?
ОБВИНЕНИЕ
Иска да властва над куче, жена,
дете, мъж, природна сила…
Иска да властва над по-силен,
над по-слаб, над залязваща красота,
над зараждаща се сила.
Иска да властва над земята,
над небето, над луната, над звездите…
Иска да властва!… Защо иска?…
Какво чувства?… Питам! …
Толкова знаещи!… Никой не отговаря.
ПОГЛЕДЪТ
Не мога да помръдна ръка.
И не искам – няма смисъл.
Тялото ми тежи във фотьойла.
Бавно поглеждам нагоре.
Изкривил съм в гримаса лице –
не ме интересува нищо.
Нищо, нищо, нищо, нищо,
нищо, нищо, нищо, нищо…
Погледът ми стига тавана,
отскача и се връща обратно.
Мълча, съсредоточавам се –
опитвам се да го следвам.
НОЩЕН ДЪЖД
Тези тъмни грамади, пълни
с хора, предмети и сенки,
слушат звука на капките,
неясния шепот на сенките.
Лесно изчезват в нощта.
И се появяват по-нереални.
Издължават се от смисъл –
потичат, изтичат нанякъде.
Остават само тъмни петна.
И часовете несигурност –
ще успее ли утрото отново
да ги превърне в домове.
ПРИВЕЧЕР
Непознатият се притиска
към ствола на дървото.
Крие се от дъжда.
И ме гледа упорито.
Поиска ли пари –
стотинка няма да му дам.
Ако ме нападне –
ще го посрещна безмилостно.
Преди да ме убие –
ще го убия. И добре,
че студеният дъжд спря –
видях в очите му сълзи.
СЛУЧКА
Някой чука на прозореца –
крадец, убиец, луд?
Как се е качил до тук?
Ще изляза на балкона.
Нека разбера какво е
изражението му,
като ме види, като го видя –
ужасът ни нека да е общ.
И как успокоява дрехата,
която вятърът поклаща.
Докосвам я – не е човек,
не е човек, не е човек…
СЛЕД ПОЛУНОЩ
Безсъние. После тишината
котешки запреде.
Нишка – тъничка, тъничка.
Не става за бесене.
СЕГА
Не се разделяме.
Не бягаме един от друг.
Заминаваме.
Не е важно къде.
Не е важно при кого.
Заминаваме.
После ще се връщаме.
Ще се търсим.
Някой ще го няма.
Други ще са другите.
Ние ще сме други.
Заминаваме.
НЕ ИДВАТ
Самотата е мъж на средна възраст,
останал без жена и деца, който чака
приятелите си в събота вечер. А те
все не идват, не идват и не идват.
РАЗСЕЯНО
Не съм очаквал, че животът
ще ми натежи чак толкова.
Искам да съм умрял вчера.
Ще трябва да живея и днес.
И утре. Вероятно и вдругиден.
Ще забравя какво предстои.
Искам да ме няма, другаде
да съм. Затварям със сила очи.
Дърпам се, опрял пети
в асфалта, като отчаяно хлапе,
Уморило се от плач. Не искам
да вървя. Не мога повече.
МОЖЕ ЛИ
Проскърца тишината –
въображаема врата
се отвори. Процеп.
Тесен да се провра,
да премина оттатък.
Мисълта ми успя.
Докосва си дънките,
почесва се. Чувам я,
пита: може ли тук?…
По малка нужда.
ГЛЕДАНЕ
Вечерта успокои пейзажа.
Небето примижа.
Превиха хълмовете гръб.
Заровиха лице в тревата.
Животът тръгна през полето.
Спъна се, залитна, продължи.
Не гледаше в краката си,
а в далечно зарево.
УСПОРЕДНИ ПОРТРЕТИ
Бръмчащата муха
и този път е като мене –
неподвижен досадно,
самотен досадно,
досадно беззащитен.
Заради приликата ли
само протягам ръка –
не искам да я уловя.
Да я размажа с удар.
Дори не я прогонвам.
НАТЮРМОРТ
От какво ли пиршество
е останал полупразният сифон
и глиненият съд с вино.
Няма голяма дъбова маса.
Липсват дори празни столове.
Най-много липсват чаши.
Ако си представя две –
кристални, без орнаменти,
високи и с тънки столчета –
чувам как се чупят от пода.
Тогава споменът и платното
още не са били грундирани.
КРЯСЪК
Ровя в душата си с ръка,
с върха на ножа,
с върха на обувката.
От обувката остава петно,
от ножа – дупка,
от обувката – стъпка.
Тогава се изтрих
в крачола на панталона,
без някой да изкрещи:
Съсипваш плата!
Или да възкликне –
що за символи?
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020
