Палми Ранчев – Сутрешно пропадане

В безсънието намираме тишината. Душата ни се издига в късния следобед. Обитаваме подземната част на небето в поезията на Палми Ранчев. 

Александър Арнаудов

 

ПРИЗЕМНО

Птиците обитават върховете на скали, на къщи,
на дървета… И приземната част на високо небе.

 

ПРИВЕЧЕР

Отново тази жажда –
да ме чуе някой,
да ме разбере –

без думичка
да съм му казал.
Или казал само дума.

 

НАГОРЕ

Стоплена от слънцето, тишината
бавно се издига в късния следобед.
Сред високите дървета. От мушица
позлатена. От мушици позлатени.

 

СУТРЕШНО ПРОПАДАНЕ

Дупката е обикновена дума,
думата – дълбок кладенец.
Нося се бързо надолу.
Сигурен съм, че имам право
да разтрия с юмруци очи,
да протегна сладостно ръце,

да кажа: а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а
а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а
а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а…
И по-късно отмалял да питам:
Колко опита за полет има
в едно сутрешно протягане?

 

ОБВИНЕНИЕ

Иска да властва над куче, жена,
дете, мъж, природна сила…
Иска да властва над по-силен,
над по-слаб, над залязваща красота,
над зараждаща се сила.

Иска да властва над земята,
над небето, над луната, над звездите…
Иска да властва!… Защо иска?…
Какво чувства?… Питам! …
Толкова знаещи!… Никой не отговаря.

 

ПОГЛЕДЪТ

Не мога да помръдна ръка.
И не искам – няма смисъл.
Тялото ми тежи във фотьойла.
Бавно поглеждам нагоре.
Изкривил съм в гримаса лице –
не ме интересува нищо.

Нищо, нищо, нищо, нищо,
нищо, нищо, нищо, нищо…
Погледът ми стига тавана,
отскача и се връща обратно.
Мълча, съсредоточавам се –
опитвам се да го следвам.

 

НОЩЕН ДЪЖД

Тези тъмни грамади, пълни
с хора, предмети и сенки,
слушат звука на капките,
неясния шепот на сенките.
Лесно изчезват в нощта.
И се появяват по-нереални.

Издължават се от смисъл –
потичат, изтичат нанякъде.
Остават само тъмни петна.
И часовете несигурност –
ще успее ли утрото отново
да ги превърне в домове.

 

ПРИВЕЧЕР

Непознатият се притиска
към ствола на дървото.
Крие се от дъжда.
И ме гледа упорито.

Поиска ли пари –
стотинка няма да му дам.
Ако ме нападне –
ще го посрещна безмилостно.

Преди да ме убие –
ще го убия. И добре,
че студеният дъжд спря –
видях в очите му сълзи.

 

СЛУЧКА

Някой чука на прозореца –
крадец, убиец, луд?
Как се е качил до тук?
Ще изляза на балкона.
Нека разбера какво е
изражението му,

като ме види, като го видя –
ужасът ни нека да е общ.
И как успокоява дрехата,
която вятърът поклаща.
Докосвам я – не е човек,
не е човек, не е човек…

 

СЛЕД ПОЛУНОЩ

Безсъние. После тишината
котешки запреде.
Нишка – тъничка, тъничка.
Не става за бесене.

 

СЕГА

Не се разделяме.
Не бягаме един от друг.
Заминаваме.
Не е важно къде.

Не е важно при кого.
Заминаваме.
После ще се връщаме.
Ще се търсим.

Някой ще го няма.
Други ще са другите.
Ние ще сме други.
Заминаваме.

 

НЕ ИДВАТ

Самотата е мъж на средна възраст,
останал без жена и деца, който чака
приятелите си в събота вечер. А те
все не идват, не идват и не идват.

 

РАЗСЕЯНО

Не съм очаквал, че животът
ще ми натежи чак толкова.
Искам да съм умрял вчера.
Ще трябва да живея и днес.
И утре. Вероятно и вдругиден.
Ще забравя какво предстои.

Искам да ме няма, другаде
да съм. Затварям със сила очи.
Дърпам се, опрял пети
в асфалта, като отчаяно хлапе,
Уморило се от плач. Не искам
да вървя. Не мога повече.

 

МОЖЕ ЛИ

Проскърца тишината –
въображаема врата
се отвори. Процеп.
Тесен да се провра,
да премина оттатък.

Мисълта ми успя.
Докосва си дънките,
почесва се. Чувам я,
пита: може ли тук?…
По малка нужда.

 

ГЛЕДАНЕ

Вечерта успокои пейзажа.
Небето примижа.
Превиха хълмовете гръб.
Заровиха лице в тревата.

Животът тръгна през полето.
Спъна се, залитна, продължи.
Не гледаше в краката си,
а в далечно зарево.

 

УСПОРЕДНИ ПОРТРЕТИ

Бръмчащата муха
и този път е като мене –
неподвижен досадно,
самотен досадно,
досадно беззащитен.
Заради приликата ли

само протягам ръка –
не искам да я уловя.
Да я размажа с удар.
Дори не я прогонвам.

 

НАТЮРМОРТ

От какво ли пиршество
е останал полупразният сифон
и глиненият съд с вино.
Няма голяма дъбова маса.
Липсват дори празни столове.
Най-много липсват чаши.

Ако си представя две –
кристални, без орнаменти,
високи и с тънки столчета –
чувам как се чупят от пода.
Тогава споменът и платното
още не са били грундирани.

 

КРЯСЪК

Ровя в душата си с ръка,
с върха на ножа,
с върха на обувката.
От обувката остава петно,

от ножа – дупка,
от обувката – стъпка.
Тогава се изтрих
в крачола на панталона,

без някой да изкрещи:
Съсипваш плата!
Или да възкликне –
що за символи?

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020

Comments

comments