Пазим всичките си сънища, когато живеем в тях. Разсъдъкът гони тишината с тъга. Ние сме само смъртта си в новите стихове на Димитрина Желязкова – Етина.
Александър Арнаудов
ЩЕ ТЕ ПОМОЛЯ
да ме наградиш с невзрачност.
Аз се старая. И отказвам думите.
И ги замествам с разноцветни хапчета
за сън, за болка синя, за разумност.
Разсъдъкът минава всички граници
и всички тишини с тъга опръска.
Ръцете ми сами коват тавана си
и го подпират, да не падне, с кръста.
Не мога да говоря очевидното,
а скритото не ми изглежда просто.
Когато казвах, че сме остри камъни,
не подозирах, че съм само остра.
СИНЪТ МИ СЕ ПРИБРА
Но устните ти са момчешки още,
обувките ти – на голям.
Не те е страх да скиташ нощем.
Защо така си разпилян!
От собствените ти представи
до истината – само ден.
И този ден минава бавно
за теб, а тича покрай мен.
Но устните ти са момчешки,
а думите съвсем не са.
Отварям сладко от череши.
Ела и отвори уста.
Млъкни. Ама, млъкни ми мило,
а не така… О, не така,
защото още имам сили
да те сладя и насоля.
Да, устните ти са момчешки.
ТЯ СЛИЗА ВИНАГИ ОТ ХЪЛМА
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020