Димитрина Желязкова-Етина - Само съм смърт

Пазим всичките си сънища, когато живеем в тях. Разсъдъкът гони тишината с тъга. Ние сме само смъртта си в новите стихове на Димитрина Желязкова – Етина.

Александър Арнаудов

ЩЕ ТЕ ПОМОЛЯ
да ме наградиш с невзрачност.
Аз се старая. И отказвам думите.
И ги замествам с разноцветни хапчета
за сън, за болка синя, за разумност.
Разсъдъкът минава всички граници
и всички тишини с тъга опръска.
Ръцете ми сами коват тавана си
и го подпират, да не падне, с кръста.
Не мога да говоря очевидното,
а скритото не ми изглежда просто.
Когато казвах, че сме остри камъни,
не подозирах, че съм само остра.

СИНЪТ МИ СЕ ПРИБРА

Но устните ти са момчешки още,
обувките ти – на голям.
Не те е страх да скиташ нощем.
Защо така си разпилян!
От собствените ти представи
до истината – само ден.
И този ден минава бавно
за теб, а тича покрай мен.
Но устните ти са момчешки,
а думите съвсем не са.
Отварям сладко от череши.
Ела и отвори уста.
Млъкни. Ама, млъкни ми мило,
а не така… О, не така,
защото още имам сили
да те сладя и насоля.
Да, устните ти са момчешки.

ТЯ СЛИЗА ВИНАГИ ОТ ХЪЛМА

с обувки уморени.
Каза ми:
– И да не бързам –
всеки път стигам навреме.
Мина край къщата тяхна.
Спря се. После подмина.
Гледах я. Даже ѝ махнах:
– Отивай си! Нямаш причина.
– Имам причина, естествено,
но не не отворих вратата.
Само съм Смърт. Как да гледам,
че Любовта си изяжда децата.

ЗА ПЪТУВАНЕТО

Животът ме отвежда непредвидено
в места необитаеми и тихи
и там необитаеми са хората,
които нямат ранг на светли ангели
и даже не са чували за ангели,
и още нямат никаква представа
какво се влага в думата „приличие”,
обогатяват речника ми с фрази,
които дамите на глас не казват
и още по-добре е да не мислят
каква ли е първичната им структура.
Но интелектът се предава пред тъгата
и заминава огорчен на място чисто.
Заспивам като водна птица някъде,
сънувам своя кръстоносен поход
и не отстъпвам с крачка пред поганците,
които на съня ми се присмиват.
Смехът е нещото, с което те се славят:
– А ти коя си и с какво се славиш?
– Опазила съм всичките си сънища.
И мога да живея в тях и тука.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020

Comments

comments