Александрина Валенти – Бривидо

Размахът на крилете често е надолу, но така може да спасим душата и любовта си от кислородната илюзия на върха, и да свършим отвъд – с новата поема на Александрина Валенти в средиземноморското февруарско бривидо на Нова асоциална поезия.

 

Бривидо

Всяка брънка, извивка, камера на сърцата ни се взриви.
Ти си цялото време по вътрешната страна на черепа.
Ти си през цялото време, което трябваше да спре да се точи,
времето, което изтича през ръката, светът в миниатюра си ти.
Аз съм с прекрасната надежда за стрелката,
стрелката, която не чувства природа,
със същата лекота, с която ме гори светлината ти.

Случи се да се приближим до парапета,
оголваме се до най-елементарната подробност,
сгъваме се по необходимост,
това с теб е кислородната илюзия на върха
с всичките му срещи, ледени дни, тюркоазни сънища,
детство и какво ли не зелено море, какви скали,
преплетени вени, върлина от дъжд, скачена с небето,
как ли проглежда смъртта пред огледалото
на една невъзможна любов.

Изпращам гласа си след всяка въздишка,
да пристигам в началата, едновременно
подир тази последната радост.
И както размахът на крилете може да бъде надолу,
надявам ги да се кръстят надолу,
да ме затварят по тебе, извън сенките,
в края на ума си те тегля,
целият вопъл е повече глух от безкрая.

Един далечен образ, едно лимоново дърво,
навяващо идеята за отклик. Безумно.
Винаги съществуващи, почти забравени,
и въпреки всичко (все някак) –
аз се шегувах, ти се шегува,
докато голямата река на живота
изтичаше в телефонната слушалка
на старата сграда, току-що отворила прозорец,
прозорецът, от който трябваше да те напусна.

Цялата ми любов се съдържа
в една дума, която не идва,
хваната в стоманени лапи на лудост,
гладът ми върлува, широко е и пълно
с миглите ти, зъбите и целия хаос
помежду очите ти – робство,
устата ти – Господи,
ръцете ти – молитвите – четливо изписани,
всичко това ти взимаш оттук,
така по-бързо да мине,
навярно не е любов,
навярно е повече с двата крака
до най-дълбокото самозабвение.

И цялото бъдеще с други,
И една попътна мисъл,
И завинаги пръст,
И с това последно,
Ти свършваш отвъд.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020

Comments

comments