Велислава Кандова – Вятърът на смъртта

Животът е затвор и вятърът на смъртта поглъща времето. Няма Бог, когато умираме в думите си. Оспорваме своето съществуване в новите стихове на Велислава Кандова. 

Александър Арнаудов 

 

Вятърът на смъртта

животни
скотове озверели без работа
носят издути кореми
към залеза
на любимата си цивилизация
машини кълват
ежедневно хляба им
а те разтварят суха паст
срещу вятъра
изричайки жално проклятия
няма вода няма зародиши
последните майки опипват
бръчките по челата си
изброяват яйцата си
замразяват ги
за своите дъщери
мъжете развяват
поли с нежни волани
от пъстроцветни дъги
няма деца гушат се
замразени изчакващи
по-добри времена
щели да дойдат някога
след като всичко
изклаха запалиха
земята кълне свойте чеда
продали за жълти стотинки
душата си
пустеят житата изсъхнали
в корена досущ
бледи човеци последни
разтворили разцепени устни
пиещи жадно вятъра на
смъртта

 

Усуквам синджира

сам съм
куче завързано
нашите си заминаха
аз усуквам синджира
той се впива в кожата
прижулва ме
оставя дебели белези
незарастващи рани
никой не ме е прегръщал
не съм чул думите
обичам те
аз съм животно
отивам до магазина
нося плик
с хляб наденица и бира
и тая вечер ще пия
влача се в мрака
подушвам парфюма
на моята жертва
обичам когато треперят
бавно я стигам
истинско удоволствие
да я сграбча
да я влача
тя да крещи
в тъмното никой не чува
всички мълчат зад вратите
правят се че нищо не чуват
замахвам
избивам ѝ два зъба
прибирам ги в джоба
опипвам си ножа
с него после ще си нарежа наденицата
прерязвам ѝ гърлото
животно
кърви
във ръцете ми
топла е още
разкъсвам я бавно
мълчи
и изстива
гладен съм
допи ми се бира

 

Кротко идем

няма ток снегът ни погребва
в печката пукат сухи дърва
душата им лети през комина
бял дим топи снежинките
затрупващи празните ни сърца
кошарите ботушите яката ми
облизват леко врата
и се спускат нахално надолу
трепкат прозорците живи са къщите
шават вътре последни човеци
неравни варосани стените
поглъщат зарята на свещите
затаени от дребното щастие
още една зима в която ни има
тук горе хрупащи сняг
с натежали от болки нозе
кротко идем при теб Господи
да те разпънем с въпросите си

 

Изкована от дявол

очите ми са твоите
желания
устните всяко едно
обещание
косата сламена
ангелски песнопения
в ръцете ти
загубена в теб
търсиш
равното ми сърце
изковано от дявол
долепяш раковина
и застиваш
гърдите ми се повдигат
косата ми е в ръцете ти
с парещи пръсти изписвам
по твоята кожа
няма Бог
няма любов
аз съм ти
всичко
падаме
и умираме

 

Животът е затвор

животът е затвор
в чиято килия имаш
само и единствено
нар
върху който изгниват
ребрата ти
с времето
самотата която става
твоя кръстница
с раждането ти
води ръката ти
по кривата пътека
натяквайки ти ежедневно
за Бога
и неизменните плакати
на стената над наболата
ти брада
първо с красавици от
мъжки списания
и последно
с рисунките на
дъщеря ти
ако си имал късмет
някой да те обича
някога

 

Нека поспя във краката ти

не вярвам в теб
вярвам в теб
само когато с пръсти
орелефявам устата ти
няма
опипвам с ръцете си
кръста ти
лукавите ти очи
езера от сълзите ми
изпепеляващи
разума
сбрали земята в зеница
в шепите ми ръцете ти
бели отпуснати
не обещаващи нищо
още един ден
отричам те в търсене
вярвам ти
мразя те искам те
нека поспя във краката ти
Господи

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020

Comments

comments