Рени Васева – Заличавам

Заличаваме времето от небето. Снегът засипва земното притегляне на сърцата ни. Бог изтрива очертанията ни в калта в новите стихове на Рени Васева. 

Александър Арнаудов 

 

*
Небесата проблясват
във локвите. Сини.
А после
ослепяват от жал.
Само поетите
могат да чуят
как снегът
се превръща във кал…

 

Замислено

-1-

Замислено утро
длани протяга,
разсейва се
с кроткия сън
на липата,
погалила с пръсти
моя прозорец,
и спомени
за възкръсване.
Разсейва се утрото
с ясния звън
на трамвая,
изтръгнал от релсите –
стенещи струни,
толкова звънка
любов.
Кого възвестява?
Най-сетне покой,
а после – взривяване…

 

-2-

Замислен квартал
само по тениска-
бяла и снежна,
току- що облечена.
Тънка тъга
е легнала в бялото,
в онова, смъртоносното,
скрито в снега.

 

*
Дулсинея мълчи
и мие чинии,
Дон Кихот й разказва
приказка.
Дон Кихот я възпява
във възвишени стихове
и я брани
от злата магия.
„Отмести се за малко“-
говори жената,-
гърбът ме боли,
а трябва и пода
днес да изтрия.“
И си мисли:
„Поне да мълчи…“

 

*
Заличавам,
изтривам, измивам..
Безсъзнателно някак
ти си вече
човек от Луната.
На терасата чакаш,
присвиваш очи
срещу лампата долу,
а градът няма как
с тебе да поговори.
Този град
е майчино виме,
от което все още
бозаеш,
все още мечтаеш
за топлото мляко,
особено вечер,
когато му слагаш
лъжичка какао.
Ти си вече
човек от Луната,
заличаваш,
изтриваш, измиваш
всички стъпки,
очертани в калта.
Общата кал,
онази,
която сплотява,
която ни дава
витамини и минерали.
И червеи.
Заличават,
изтриват, измиват
белите кости
на твоето тяло,
което ще легне
до мене,
за да се върнем
във спомена
за онези зрели
смокини.
И Господ,
който поиска
да ни ги вземе.
Ще сме сладкото
семе
на всички лунни
градини.

 

*
Маргарита бях и сънувах,
затворена в огледалото.
Гледах сама себе си,
решех до кръв косата,
изписвах вежди с моливче,
гримирах клепачите.
Трябваше да напудря
сините очни кръгове,
които бяха посестрими
на сенките във гората,
които викаха мрака
върху лицето ми бяло,
готово да се събуди
като спяща красавица
даже с целувката
на сатаната.

 

Колебание

Снегът засипва у мене
няколко дребни обиди
и едно отмъщение.
Лавина ли трупам в душата,
или ѝ правя пъртина?
Ще мине през свое чистилище
и гола ще стигне
зелените пасбища,
отхвърлила всяко съмнение,
блажена в деменцията
на едно безвъпросно ликуване.
Умът ми превърна във кухня –
с лъскави плотове
и все същата стара рецепта за готвене.
Но в моята кухня затвор
се спотайват и ножове, остри ножове,
с които мога да срежа
тънката ледена мрежа
и лавината да потегли,
влюбена в земното ти притегляне.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020

Comments

comments