Росен Желязков – Длъжници в рая

Представяме ви късата проза на Росен Желязков – сурова, ударна, (а)социална, оголена като самия живот. Болезнено, искрено писане „по същество“, което за жалост е рядкост в българската литература, която така традиционно ревниво държи на условността и „литературността“ си, в повече или по-малко „артистичен“ опит да избяга от самата себе си в конвенционалното нищо.

 

ДРЪЖТЕ ГО ЗА КРАКАТА

Имам всякакви спомени в главата си. Тя е раздута като космически чувал с облаци на миналото, и когато наближи Коледа, а на Коледа се колят шопари и се сещам за една свинска история. Тя е малко прашна, минали са повече от 30., но просто изскочи дали заради Коледа и звънчетата на елхите, дали заради играчките, дали заради някоя пролука на времето, но се сетих, как едно прасе закла един живот. Малко е странна метафората, но така ми дойде, а щом е дошло така, значи е истина. Но да премина към фактите.

Майки ми беше изневерила на баща ми, и баща ми беше набил майка ми, и след това ни заведе на село за Коледа. Дядо ми, който е баща на татко ми, се беше напил, но този път се оказа фатално, но не за него.

Баща ни, който беше лют от развода с майка ми, а майка ми я нямаше, защото той я беше прогонил, ни изправи пред стената на факта, че ще участваме в клането на прасето. Трябвало да ставаме мъже. Изглежда нараненото мъжко самолюбие на баща ми беше толкова изтрещяло, че той реши да си го повдига със синовете му, които бяха още деца. На тръгване към арената за колене, баба ми се обърна към брат ми по име с предупреждение да не отива, че иначе може да му стане нещо. Препоръката ѝ беше заглушена от подканянето на татко да побързаме и ние се хвърлихме в бездната.

Клането на шопара започна добре. Аз и брат ми бяхме включени в това да държим задните му крака, докато дядо ми му отделя главата. Но дядо ми също го бяха хванали бесните и току що започнал да реже главата на квичащото животно, изведнъж го заряза недоклано. Ножът беше забит до дръжка в полуотделената глава, която не се отделяше. Недоубито животно започна да се мята като бик и да хвърля вълни от кръв към нас. Аз и брат ми чувахме неистовите крясъци на баща ми и родните да държим краката му и да не ги пускаме в никакъв случай, докато те се опитат да го доубият. След това брат ми полудя.

Прасето разбира се беше изядено дори и ушите му, както е обичая опърлени на бавен огън, но брат ми полудя. На другата сутрин той стана от леглото си и започна да ходи с ръка пред лицето си, криейки го. На нашите въпроси защо, той казваше, че кръвта от прасето е заляла лицето му и чува квиченето на свинята. Агонията му продължи близо 30 г., докато един ден просто си реши проблема, мятайки се от висока сграда направо на небето. Не съм вегетарианец, но историята е наистина свинска не само заради загубата на брат ми, заради едно клано, недоклано прасе.

 

ПУШЕЦИ

Майка ми пуши цигара и казва, че иска да умре. Не знам дали с цигара в уста или след като я изпуши. Живеем заедно и Стаята ѝ е до моята. Така че се виждаме от време на време, например когато ѝ поискам пари или просто знам, че трябва да се караме за писането ми или за парите, а то е едно и също. Не носиш пари с това писане, значи го спри. Е как да стане? Тя си знае и аз си знам. Но сега ме изненадва. Минали са пет години от това което направи брат ми, а той направи това: Излезе един ден от вкъщи привечер и не разбрахме, че си е отишъл завинаги. Едва на другия ден получихме вестта за вечното му пребиваване в отвъдното от Пирогов. Тъжна работа е моя живот, на майка, на баща и на брат ми. За това смъртта е и пътека на спасение. Добре, че я има, че я си представи без смърт, ами ако ти се е паднал прецакан живот и постоянно си беден и бит, защото бедността върви с боя, а боят не върви с бедност. За този следобед майка ми ме изненада, първо едва я намерих между пушилката на отровните ѝ пиратски цигари и после ме жегна с думите си, а аз си помислих дали не го каза нарочно. И аз искам да умра, но не го казвам. Ако почна да споделям за това, колко пъти съм искал да прескоча границата на нашия прекрасен свят, няма да изброявам. Но малко ме натъжи това нейно изказване, дори се опитах да заплача и открих, че вече не мога. Всъщност от известно време не мога да плача, не знам дали е болест и дали се лекува, но нищо не може да ме накара да заплача, може би ще пролея някоя сълза, когато си отидат родителите, но с това темпо на пресъхване на сълзите в окото ми може и да нямам за тях, може пък само стихове да ми останат в слъзната ямка на окото. Но смъртта на брат ни сближава и когато говорим за него това потушава всякакви драми, които са основно свързани с пари. Парите не могат да изгонят дявола от теб, но да му дадат известна почивка, да разбира се, докато ги харчиш. Обясних ѝ, че на брат ми не му е стигало само да се грижи за него, за това и е предпочел да си отиде. Наистина егоистично от негова страна, но в едно извършено самоубийство има ли положителен резултат? За жалост нямам отговор и хвърлям ези-тура, дали е виновен, дали са виновни родителите, дали са виновни лекарите, дали е виновен Господ, а жребият, който си избра, мълчи за това, с времето все по-неясно ми изглежда, че се е случило и понякога като гледам снимката му, си мисля, че е заминал само на екскурзия за кратко до следващия път.

 

ДЛЪЖНИЦИ В РАЯ

Мира не е на работа. Сигурно някой длъжник е я е прокълнал, докато ми разказва за проблемите си с кръвното си го помислям, заедно сме завършили скапания библиотекарски университет, но тя се оказа по-предприемчива и отиде при колекторските фирми. Печелеше добри като събирачка на дългове, но сега не може да ходи. Вие ѝ се свят от кръвното. Някой ме кълне Роска – ми казва Мира. Не я убеждавам в обратното, Оставям я с болничния ѝ лист и заминавам да видя майка. Пътувам към село в маршутка с черни перденца. Прилича на катафалка и може би за това е и ползвана. Черните перденца скриват положителното ми настроение и слънцето започва да ми прилича на соларна лампа, която иска да ме изгори. Докато пътувам към селото си гледам участието в open komedи на тел. Дора ме е заснела. Дора ме доведе. Трябва още да поработиш върху глупостите си. ми казва. Гледам идиотското си участие, и си мисля, какво още не съм пробвал, за оцеляването в България възможностите са безгранични. Посрещнато от страна на майка ми не е на ниво. Знае, че идвам само да се нахраня, а не да помогна. Не я умилостивява дистанционното ѝ участие във фейсбук и нейните домати които аз съм качил във фейсбук. Забравил съм да пиша, че тя ги гледа не за кеф, а за да има, какво да добави към мизерната си пенсия. Провери ли за молбата за помощи за парно? От вратата ме посреща с отговорностите ми, които не са ми сила. Аз съм поет, нали знаеш майко, аз съм безотговорен. Това не го казвам, защото за майка е ясно. Тя няма съмнение в моето нанадолнище. Опитвам се да ѝ кажа, че обстоятелствата, в които съм бил поставен от тези мои каквито и да е родилите, са утежняващи. Майка ми пуска пиратския дим на цигара, която не е ясно как се е озовала ръката ѝ, бълва прогнози, че нищо добро не ме чака. Знам го това, аз съм тъп, не поправям се, аз съм наивен. Виж хората бе. Навсякъде строят къщи за гости в селото ни, а ти пишеш стихове, които никой не чете. Поетее. Това ѝ е любимата метафора на мама. Съгласен съм с нея вече. Знам, че съм идиота, който знае, че писането е драскане по съдраните гащи на надеждата за нещо по-добро в живота ми. Вечерям. Домати и тиквички от нейната градина и след това броя звездите на небето между песента на щурците. Какви ли са пък тези къщички за гости си мисля. Разходката ми из селото на сутринта ме убеждава, че наистина ги има. В най-голямата от тези къщи за гости, които се строят с пари от европейски програми има туристи и те са расови. Няколко чифта кафяви коне. Гледам конете и се снимам с тях. Дори по едно време си мисля за прераждане като кон в къща за гости от миналото или бъдещето. Майка ми пълни торбата с домати, това трябва да ми е за месец или седмица. Отново съм на спирката за маршрутка, когато отнякъде се появява Кира. Кира е нещо като паметник от Освиенцим. Не съм виждал толкова слаба жена. Кира е известна с това в селото. Затворила един ден баща си във фургон зад къщата и го уморила от глад. Баща ѝ бил малко парализиран, а тя го мразела. Какво да се прави, сега ще умре и тя от глад. На спирката виждам и Пепи. Пепи е странен тип на около шейсет, казват че оцелявал само с диня, а през зимата никой не знае как. Известен е с това, че е бил озвучител или нещо подобно от екипа на Лили Иванова. Село си казвам направено по европейска програма. А ето го и Данчо, а Данчо е почти сляп, издържа се като ходи да копае на онези с къщите за гости градините им. И той няма пенсия. Половината ще умрат до следващото лято, добре че я има още гората над селото да се ползва за дърва за огрев. Марщрутката идва, аз се качвам и плащам билет за рая.

 

В СТРАНАТА НА МЕРЦЕДЕС

Това е тиха уличка в центъра на София встрани от големият шум на града. От няколко седмици съм там съботите и неделите, а понякога и през седмицата. Работата ми е да наблюдавам богатството и как богатите се забавляват. Всъщност да си богат не е никак лошо. Не говорим за душа, а за пари, а парите знаем не носят душа. Парите или ги имаш или те имат. Докато съм там при богатите гледам предаване за парите от моята любима Анита Мурджани всеки в днешно време освен зъболекар, любовник, любовница, любим писател, любим филм, и т.н. трябва да си има и любим духовен учител. Но темата ми е за мерцедесите. Сякаш са се наговорили тези си мисля. Поглеждам улицата пред мен един мерцедес, втори мерцедес и джип мерцедес, и кабриолет мерцедес, само колело няма мерцедес и котки – предимно черни като живота на парите. Парите обичат тишината и тъмното, те не обичат да бъдат обезпокоявани. После поглеждам, с какво се занимават притежателите на мерцедес. На първия етаж живее двойка мъж и жена на около 40 г., те се заключват, това е някаква любовна игра в техните отношения. Прибира се единият и се заключва отвътре. Прибира се тя и го заключва отвътре. Не се карат. Това е любов под ключ, на втория етаж живее културиста. Той има свирепо куче, което гони черните котки. На третия етаж е младата жена с двете бебета и мъж с черния джип мерцедес, а на петия е агенция за събиране на кредити, емблемата им е лъв с ножове. Да разбират, какво ги очаква неплатежоспособните. Живот си живеят хората тук, има едно спокойствие. За разлика от тях аз се возя в 86 това не е мерцедес, а рейс с мангали и бедни, и понякога ужасно мирише. Бедността всъщност мирише на отчаяние и гняв, а разпънатата ножица на доходите в най бедната страна на Европейския съюз реже тихо и безпощадно тези, които не карат мерцедеси в нея.

 

КОЛИБРИ

Ще го занесеш на адрес – Метро станция и Константин Величков. Борсата знаеш ли я? Иво ми дава указания. Аз съм негов служител от вчера. Ще разнасям джиесеми. Колко проста работа, но за прости хора, а аз като съм умен, какво от това. Сега съм тук да нося на адрес тел. Иво ми дава последни указания. А аз хвърлям едно око към паметника на Апостола. За това ли беше тази свобода? Почти докосвам сянката на Апостола. Магазинът, от който съм нает, е срещу него. Потеглям като колоездач на дълги разстояния. Не можеше ли да е по-лек този живот или ти си го правиш такъв. След час съм на първия адрес, доставям тел и обратно. Това продължава протяжно, досадно и мъчително, а мъчително, защото е само на крак. Дори и метрото не помага, нито почивките му между станциите, нито градинките по спирките, нито заплесването понякога в тялото на хубава жена. Понякога Иво ми дава пари в брой, немалки суми. Трябва да ги занеса на разни хора. Така се чувствам като куриер на мафията, а то всъщност слуга пешеходец под наем за 850 лв. Оглеждам бъдещето си. Не е много ясно. Бъдещето по принцип е винаги с изход неизвестен. Животът винаги свършва зле, животът винаги е с хепиенд. Животът просто трябва да се живее, живота трябва да се преживее. Трябва да се преживява някак. Нали не искам да съм на ръцете на майка си. След като стигам до поредния адрес. Надничам да видя, дали ме очаква нещо. Не едно и също. Аз се въртя в омагьосан сън. Има един филм с Бил Мъри – Омагьосан ден. В този филм той преживява живота си много пъти в един и същ ден по еднакъв начин и колкото и да се опитваше да го промени, въпреки че осъзнаваше, какво му се случва, не успяваше. Накрая победи любовта. Но като се има предвид, че сценарият е комедия и филмът се води в този жанр. Не е много ясно, че това е истина. Но истината никога не е ясна. Обиколките продължават. Накрая стигат до зимата на 2017 г. и аз съм пак куриер, но този път на пържени пилета и суши и не знам какво още. Помня, че трябваше на първата си доставка да доставя течен шоколад на някаква жена в кенийското посолство. Защо си мислех, че жената ще е черна. Посрещна ме млечно бяла жена след час търсене на посолството. Сякаш се криеше от мен в Африка. Така правех – носех храна по разни посолства и бедни студенти от Англия. Много студено беше. Разболях се. Сега е много горещо и пак може да се разболея. Но не ми тежи това че съм отново носач на нещо, а че този път надеждата за промяна, надеждата за добри дни, се е смалила като колибри. Най-малката птичка в света. Дали аз съм най-малката надежда в света. Живот се променя изключително трудно. Най-трудното нещо в живота е да си промениш живота. Така си мисля, докато плувам несигурната си одисея. Куриер на един крак или живот без крака. Майка ми например обича да се оплаква, че няма крака, а пък то всъщност има. Животът е толкова беден на приключения, ако му се подчиниш на сигурността да оцелееш в него на всяка цена. Ще се измъкна и този път си казвам. После се усмихвам, винаги може да направиш още една крачка в повече, за да те докосне щастието.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020

Comments

comments