Марио Стоев-Анхело – Нощта ме прочете

Българинът не може, не иска и много трудно би се променил. Важното е днес да е добре той и децата му, а другото не е важно! Кажете ми, че не вярно, ако не ви е срам! Ние сме едни самогъзници с големи уста и нищо, ама нищо повече. Селяндурският ни манталитет ни държи живи, ако не е той, сме изчезнали като нация! Пак ми кажете, че не съм прав! Тук в мрежата е пълно с хора, които умело жонглират с думите, но бъдете сигурни, че и те са като болшинството… някакви мравки или мишки, няма значение.

Марио Стоев-Анхело

 

*
прострял съм
на януарското слънце
чаршафа със сънища
кацнаха няколко врабеца –
покълваха

 

*
замръзнали буци пръст
кафяви безснежни
там под лозницата
приличат на юмруци
свити и стегнати
приличат на споделен грях
развратни
пресичащи целия свят
изчезнали скитници
замръзнали буците пръст
ще дочакат лятото
ще те върнат

 

*
Луната се показа през порозореца.
Без мустаци.
Нарисувах ѝ, дълги и извити.
Сега прилича на фелдфебел.

 

*
красота всеки открива,
един в розите,
друг пък – в копривата.
а тя си стои
все същата,
даже не е в средата
а е там някъде…
там където е красотата.

 

ще умра като охлюв
високо
високо
и ще плюя
за да измеря
височината

 

*
нощта се набръчка
и ме прочете
разхвърля ме, като карти
по чуждите маси…
еби си майката
казах на пасианса

 

днес с ножичка
ще изрязвам внимание
и ще го лепя
за разнообразие

 

вали сняг
прозорчета светят
в портокалено

 

всяка година
пак по същото време
нови елхи
старите са забравени

 

небето е лилаво
от студ
събрало пръсти
в молитва

 

още малко
и лятото дошло
тъй казват хората
загубили студа

 

*
Искам да завали сняг
да ме завие
и напролет, като се стопи
там да цъфнат кокичета

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020

Comments

comments