Венелин Бараков – Дом

Една кротка тъга е домът ни, в който винаги е топло като в малкия град на сърцето. Не можем да напуснем този манастир в необятната му самота, „ни в сегашно, ни в бъдеще време“. С радост ви представяме смирените, тихи, есхатологично лапидарни стихове на Венелин Бараков в зимния брой на списание Нова асоциална поезия.

 

малкият град

всички се познават
крачат забързано
уважават се
вали силен дъжд
помагат си
на улицата се образува локва
вършат си услуги
по пътя се движи автомобил
пият ракия заедно
автомобилът минава право през локвата

не всички се обичат

 

гостенка през зимата

стъпките на лятото постепенно заглъхват
ритъмът на живот губи скоростта си
денят става по-къс и умислен
комините на къщите плюят дим и сажди

една кротка тъга
у дома

се настанява и не иска
да си отива

 

Манастир

Стои невъзмутим в своята
необятна самота –
ни в сегашно,
ни в бъдеще време.

 

самота

сутрин поглежда през
прозореца
посреща изгрева на
слънцето
пие
кафе
отива на
работа
смее се на шегите на
колегите
разхожда се по
улиците
спира се пред витрините на
магазините
говори с
продавачките
вечер отива в близкото
кафене
пие едно две
питиета
тръгва за
вкъщи
има още много
време

за къде да бърза

 

любов

минахме през иглени
уши
висяхме над бездни и
пропасти
преживяхме студ и
лишения

заедно

 

Поклон към Борхес

Може би
Душата е
Огледало
Което вижда
Бог
А тялото –
Което виждат
Хората

 

Вяра

всеки носи отговорност
за спасението си

 

Коледа

В къщи е
Топло
Насякъде мирише на прясно изпечен
Хляб
Елхата
Блести
Децата обикалят кутиите с
Подаръци

Очакваме

 

любов

сърцето знае
сърцето вижда

 

любов

обичам те
безразсъдно
безпаметно
безотговорно

обичам те
безгранично
безкрайно
безответно

животът е
безсмислен
без теб

 

Дом

място където
да бъдем
спокойни и
сигурни

място до
теб и

децата

 

Поклон към Оруел

всички са равни,
но едни са
по-равни от
други

 

любов

пак бе дълга тази
нощ
в която бяхме само
двама

 

в кафенето на ъгъла

стоях и гледах
погледът ми блуждаеше
мислите ми пълзяха в главата
една подир друга

опитвах се да си представя живота
без тебе –

нямаше смисъл

 

семейство

понякога губя
опора
понякога ме хваща
страх

не съжалявам

 

поезия

няколко реда
върху хартия
прилежно подвързана –

че ни има

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020

Comments

comments