Надежда Тошкова – Пергамент на времето

Неполучени и неизпратени думи, монолози, търсене на себе си в отпечатъците на времето – единственият виновен на местопрестъплението на близостта. Надежда Тошкова и хоризонта на мислите ѝ във февруарския брой на списание Нова асоциална поезия.

Ива Спиридонова

 

Съдба

поне веднъж
да бъда стих желая.

дори да стана
оставам непрочетена

 

*
лицето ми
е пергамент на времето

всяка бръчка
е мълчалив отпечатък
на истината

 

Вина

съвестта е
състезание
по самозалъгване

 

*
В хоризонта се взирам,
себе си виждам.
В себе си гледам,
хоризонта откривам.
Сливане.

Така, прекалено вглъбена,
ми убягва от взора ръката,
чертаеща хоризонта.
И мене.

 

Неизпратени писма

Думите ми за теб така са далеч,
както ме чувства сърцето ти –
съществуват някъде
(по твое желание),
само с едното усещане,
с което искаш да видиш
в действителност колко сме близки,
без да докоснеш онази опасност –
да ги получиш наистина.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020

Comments

comments