Марин Маринов – Скелетът на аламана

ТАН-ГО

Не зная кой избра вместо мен, ако изобщо е възможно, това страстно реене в 2/4-ти такта, прехвърлило отдавна океана, защото никога не съм помислял да се върна в пейзажите на отминали събития, раздухването на пепелта, грижливо посипвана от времето, не води до нищо хубаво, още повече че не бях се замислял досега за постоянството на сетивата си, и не става дума за обонянието или слуха, а за тънките повеи от неподозирани места, където вероятно са потопени корените им и пият направо от извора. Дори не съм подозирал, че мога непрекъснато да преливам тези повеи в измислени съдове с изящни форми, като гръцките амфори за вино например или овални глинени стомни, в съдове от тънко изковани златни листове, с непонятни сцени, огънати сръчно и събрани с невидими шевове; да, те всъщност са без значение сега, каквото и да съдържат, защото е за предпочитане сега да върша по-лесните неща, да разбутвам съчките в огъня на пясъка пред хижата, /морето тази нощ едва плисва в затишието/, облачно е и наоколо гъстата чернота хрипти като жива; да гледам как искрите бликват изведнъж, зеленикави от солта и чезнат, не ми коства никакво усилие, не трябва дори да мисля за заложените капани на каквито и да са условности, същото като да се лутам безцелно в крайбрежните блата, с острите тръстики посред яростна зима, ледът да пука под краката ми и да чувствам люшванията на тинята отдолу. Сега съм склонен повече от друг път да гледам как отминалите хора прекосяват паметта ми с искрите, отново и отново, да скърбя за тези сенки, за топлите им издихания на уют и за мириса на пушек от призрачните комини.
А може това въртене в 2/4-ти да ме държи в прегръдките си толкова дълго и в необичайни часове, заради посещението миналата вечер, трябва да е било след полунощ, когато в сънищата бродят непонятни сенки, странно посещение наистина, но площадката, на която се намирах, стълбището с широки гранитни стъпала и къщата, зидана с грубо дялани камъни, бяха истински, чувствах влажната им хладина, грапавините по стената, истински беше и финия парапет с барокови колонки, пак от гранит и изящната тънка линия от изрязани плочи върху тях. Не можех да видя никъде спойките от хоросана, сякаш всичко беше излято от лава в предварително изработена форма, застинало сега, вечно. Стъпалата водеха нагоре към отворена врата, процеп някакъв с ръбести ъгли и от там се процеждаше сивкава светлина, с унилия цвят на застояла вода в тресавище. Надолу стълбите се губеха в смайваща тъмнота, по-гъста от беззвездна нощ в морето. Близо до процепа седеше някой, по-скоро плътна сянка, отколкото човешко същество, усмихваща се сянка, наполовина
скрита в разрязаната тъмнина, наполовина в дрезгавината – жива. Не смеех да погледна натам и все пак подтискащо любопитство ме караше да я следя с крайчеца на очите си и щом уловеше беглия ми поглед тя махаше с ръка, за да привлече вниманието ми. Красива, тънка ръка, кехлибарена и пулсираща, изящно издължени пръсти и изострени нокти, оцветени в червено.
И днес, в сърцето на август, исках днес да слушам блусовете на Фелинж, да чета Аполинер и да задавам въпроси, без, разбира се, да изчаквам отговори, защото няма кого да занимавам с личните си ежби, единствено себе си, това пък е толкова глупаво, че бих се сгърчил от смях, ако не бях толкова сериозен, когато слушам Фелинж и чета Аполинер. Пък и съм вкиснат, странно ми е това състояние точно сега, защото усилният горещ следобед, с втечнения сякаш въздух, отмина, отминаха и двата часа от пет до седем, когато меланхолията ме кани за следобедното тан-го, две напред, една назад, така сладко прилепнала за мократа ми фланелка, така сладко опипваща с бебешките си устни лицето ми, търси устата ми, за да вдъхне отровата си и пак да бързам като смахнат, преди самосъжалението да е почнало да ме яде, сам, нахлупил сламената си шапка, (отвътре платнената лента е така напоена, че потта се стича на браздулици и пари очите), да бързам по пътеката над моя дом с прегорелите треви, покафенели и тъжни, как само хрущят като кости под краката ми, да бързам към дола с прохладата на дивите орехи, към зеления покой на вира под водопада и кратките проблясъци на водните кончета.

Марин Маринов

 

Когато пиша поезия

на Б.

Когато пиша поезия,
обичам да говоря мълчаливо с тебе, да слушам
тихото бълбукане в тласъците на гласа ти, разкази
за твоите места, красиви нощем зад притворените ти клепачи;
езикът ти се плъзга по меките съгласни,
заобля ръбчетата и думите излизат влажни,
по-ефирни от мъгливите спирали
над топлите течения.

Когато пиша поезия, ти ме водиш за ръка
по твоите златисти брегове, към устието на реката,
затлачена от пясъчните наноси,
където съм те виждал да се гмуркаш по луна
между зелените тръстики, с лице на видра,
както ми се струваше понякога.
Скелетът на аламана от някогашната флотилия
прегражда пътя между дюните към плажа, оттам наднича
таралеж, после хуква сред тревите и се губи,
сякаш влачи сенките на здрача подир себе си.
По-нагоре, от терасите на хълма, покрити с влажна пръст,
розовите храсти сипят аромата си по белите води на прилива.

Каква утеха за душите, които идваха да се напият
от капището
под скалата – платната на лодката, които бяха издути от вятъра, които свистяха по вятъра, сега са отпуснати и вечерта пада
в нозете ми като стара монета от други времена.

 

Сънувам често лавандулови полета
с пчели, златисти и големи като палец.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 25, декември, 2019

Comments

comments