Павел Павлов – Самотата ми не ме напусна

Живеем в будна кома. Опитваме се да се завърнем в образа си. Само самотата не ни напуска в новите стихове на Павел Павлов. 

Александър Арнаудов 

 

Будител

Само ти успя
да ме събудиш
от будната кома.
Държеше ме с главата
надолу през балкона,
викаше: „копеле,
живей си живота,
или те пускам,
и на гроба ти няма да дойда.“

 

*
Ах колко обичам,
бос да ходя
по начупени стъкла.
После да сглобявам стъклописи,
през кръвта си
да целувам светлината.

 

*
Само самотата ми
не ме напусна.
Само тя
остана вярна муза…
И сега в ухото ми шепти –
поспи си скъпи,
утре ще съм друга.

 

Ексхибиционист

Напоследък много често
ми се умира…
Ей така,
просто за шоуто.
Във мислите ми
мисълта все по-диво напира –
да видя на живо
как духът
напуска месото

 

Албинос

Колко е безжизнено това пл(ад)не!
И как утрото мачка очите…
Господи, колко ме дразни всичко това,
защото вече не чувам – обичам те!
Прости ми, че виждам само чертите ти
(ще ми простиш, аз зная).
Но ако някой ден, някъде, отново се срещнем,
ще ти разкажа как въобще не си тръгна от мен.
Как ревниво ти пазих лицето,
и скрих го от времето, да не ми го отнеме.
Как се превърнах в албинос,
за да има пигментация за него.
И как досега съм чакал точно това –
да се завърнеш в образа си, за да живея.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019

Comments

comments