Мария Стоянова – Животът е подаяние

Балансираме към смъртта по нишката на неизживяното. Животът е подаяние, докато намираме сътворение в любовта. Издишваме думите в новите текстове на Мария Стоянова.

Александър Арнаудов

 

вкъщи е обичайното
котката се припича на слънце на креслото
в което те няма
порасналата ни дъщеря чете стиховете ми
а аз
стъпвам накриво
балансирайки към теб
към смъртта
по нишката на неизживяното

 

животът е подаяние

днес
протегнатата ти длан
може да е пълна с радост
утре
подмината с отвращение
и ако днес
пълниш шепите ми с любов
утре
ще ме подминеш
и макар да познавам кръговрата на живота
не спирам да протягам ръце
защото съм надежда
защото дишам
през устните
целунати при сътворението

 

в безплътната сянка на мълчанието ми
дали долавяш страховете ми
че бог е несправедлив
че милосърдните са безмилостни
към греховете на непокаялите се
че молитвата е отчаяние
което изтича от нас
за да залее земята с безсилие
че любовта е кърваво отражение
в счупените огледала
на пустите ни души
че съм те поискала
само
за да прегръщаш тъмнината ми

 

дишаш в очертанията ми
плача в думите ти
неизречените
две очи сме
на едно лице
невиждащи
ябълката
недокосната

 

мислим
че боговете са зли
когато са справедливи
а вярваме
че ние сме справедливи
когато сме зли

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019

Comments

comments