Димитър Пенчев – Защо, по дяволите, ми е това просветление?

Просветлението идва в най-невъзможния момент, също както любовта. И всичко се превръща в невъзможен спомен, така както живота, който никога не сме имали. Агонията на сърцето – в най-новите стихове на Димитър Пенчев.

Ива Спиридонова

 

*
Когато мислиш
за мен
си като огън –
иска да ме погълне
преди да е угаснал.

Когато мисля
за теб
съм като вода –
иска да те обладае
преди да се е изпарила.

Двамата сме ин и ян,
накрая ще слеем
душите си в едно,
когато телата ни
се превърнат
в далечни непознати,
убили своето бъдеще
като невъзможен спомен.

 

*
Държа те в длани –
малко слънце
в тишината на думи,
които не изричам.
Изписвам ги с поглед
в безкрайното синьо
на едно самотно начало.
Нека всички ги виждат,
за да ти повтарят
неказаното от мен.

 

*
На ръба
на устните ти
долавям
желанието им
да съм захарна бучка,
която се топи
на езика ти –
също като мен
когато те прегръщам.

 

*
Влюбвайки се, винаги страдам.
А е толкова красиво
да се влюбиш!
Почти като страданието…
И е толкова красиво
да милвам надеждите в теб!
Почти като отчаянието…
И е толкова красиво
да ме имаш като очакване!
Почти като сбогуването…
Мисълта ми е
надраскана грамофонна плоча –
прескача и повтаря един и същ рефрен:
Ти… ти… ти… ти… ти…

 

*
Сменям гумите
на колата
и слагам онези
с марката Самсара.
С пълна газ потеглям към теб
и въобще не ме интересуват
някакви си мокша и нирвана,
ако ти не си там!
Оммм… Буда съм!
Защо,
по дяволите,
ми е това просветление? 

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019

Comments

comments