Маргарита Черникова – Вятър без допирни точки

Живеем като зимата – вятър без допирни точки, затворена врата към битието и в дома си без ехо и стени срещаме единствено себе си, но сърцето ни се пръсва по света, където всеки ден е първи. Скръбта е удушена, тишината знае много и утробата ѝ има вкус на ябълки в новите стихове на Маргарита Черникова & апокалиптичната машина на списание „Нова асоциална поезия“.

 

Затворена врата

Стени без ехо съм,
дом без вкус,
вятър без допирни точки.
Срещам се със себе си,
не виждам във очите си посока.
Измервам с мигли нощите,
кому потребни са?
Има хора чисти,
отхвърлили такъв товар
като смъртта
(и могат още).
Те имат вкус на ябълки
и дом с отворена врата.
Аз знам, че съм сама.
На прага ми полепва есен
и вятърът я трупа, планина!

 

Зверче (Мигрант)

/На сина ми/

На колене
в утробата на майка си
аз можех
само да се моля!
Не виждах още
как израстват нарциси,
но хранех алчно
крехката си воля.
Засмуквах его
през връвта на пъпа
досущ като зверче,
което моли се, със мъка
поне едничко зъбче
да му порасте.
Ще дойде ден
безформени води
ще го излеят вън
далече от дома,
тогава ангелите
няма да му пеят,
сърцето му ще пръснат
по света!

 

Ябълка

Нощем търся очите си в други очи,
устата си в други уста,
не е лесно в тъмното,
светло бъдеще не се задава,
нито лазурно утро с парещо кафе;
радвам се
на прозорец без звезди,
стига ми да се отваря,
на някакви ръце
и да са две
да ми подават ябълка
останала от други нощи-
намирам устните си в твоите!

 

Ден първи

Тук е мястото където
песен на жътварката се смесва
с крясъка на жаба-принц.
Тишината знае много,
но не се намесва
кой, кому да е любим.
Някъде под топлите завивки
удушена скръб лежи,
Дездемона е провесена
на въжета от лъжи.
Аз не зная „тук“ къде е,
само чувствам, че край мен
всичко наведнъж живее
своя първи ден.

 

Откачено стихотворение

И къде да го закача?
Като звънец на врата си
за спектакъл (без зрители),
на манежа на илюзиите
където един напомпан Давид
мачка нежен и свенлив Голиат?
Като рекламен афиш
на силиконови устни
завижвани от
полиетиленов мозък?
„Машина си, копеле! “
Машиностроенето,
дълг на всеки копелдак!
Зън, зън!
Нека звъни.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019

Comments

comments