Радослав Александров – Видях Бог да плаче

Сълзите на Бог са дъжда, с чиито капки си приличаме. Спомените са проекция на бъдещето, а душата търси любов извън себе си. Ефирни образи и разсъждения върху хода на времето – в най-новите стихове на младия Радослав Александров.

Ива Спиридонова

 

*
Душата ми почука
тихо на входната врата,
влезе в кухнята
без да обели и дума,
извади кутия цигари,
бутилка уиски
и само една чаша.
Седна на покрива
и стоя сама цяла нощ.
На сутринта открих
празна бутилка
и празна кутия.
Нея я нямаше.

Още чакам
на покрива.

 

*
Видях Бог да плаче
на прозореца на една малка
къщурка в покрайнините,
слушайки нежния тромпет
на Майлс Дейвидс.
Всяка сълза се опитваше
да спре хода на времето,
зашото цяла вечност
не се научихме на любов.

 

*
Миналото,
което някога ще бъде
ми изглежда
много по-красиво
от бъдещето,
което е било.

Какво ще правим
с настоящето,
което пропускаме
в мислите за други
времена?

 

*
Сиво е.
Навън вали.
Капки дъжд танцуват
сред локвата.
Мечтаят
цветната дъга.
Кола прегазва
мечтите им.

Колко си приличаме
с дъждовните капки.

 

*
Затворих вратата
с розите,
защото докосвах само бодлите.
Един ден ще я отворя отново.

Тогава ще бъда научен.

 

*
Пред мен виждах
най-красивата дъга.
Седем цвята на сърцето.

Чудя се:
през колко дъжд е скитала
крехката ти душа?

 

*
Слънцето нежно
оцветяваше безкрайните
поля в нюансите
на оранжева любов.
Дори на синята птица
вътре в мен ѝ се прииска
да полети и потанцува
блус с вятъра.

 

*
Просто гледах
как правиш живота
красив само с това,
че блестиш на небосклона.
Опитвах се да изпиша нещо,
ала бе толкова вълшебно
как караше природата да
шепне вместо теб.
Не успях да напиша и
думичка заради
мръсния прозорец
на стария влак,
но се сетих, че
думите само
се докосват
до словото
на сърцето.

Май отново
трябва да почета
Ошо.

 

*
Виждах спомените си
да се разхождат
из недрата на съзнанието ми,
то пак се бе уплашило
и се бе скрило
в онази комфортна зона,
където дори не му е
особено комфортно.

Спомените за онези дни
ме правят щастлив,
а тогава мислех,
че съм нещастен.

Защо не осъзнавам колко е
красиво всичко?

 

*
Мракът нежно
прегърна гората
и звездите започнаха
да си играят на небосклона.
Две малки котета
подскачаха игриво
под премигащата лампа,
а баща ми весело разказваше
детските си спомени.
Петнадесет изминали
лета препускаха
сред сърцето ми
и си спомних как
едно малко хлапе
тичаше по тези поляни.
Сякаш още мога
да видя как се смее
с шепа деца,
играещи криеница
в тъмното.
Мога да видя
как гледа звездите,
загърнато с огледало
и си мечтае
животът да бъде прекрасен.
Радостните ми сълзи
потънаха в мрака,
а двете малки котета
заспаха уморени
пред верандата.

Петнадесет лета,
които пазя в сърцето си.
Благодаря ти, че още
бягаш по поляната,
хлапе!

 

*
Все още държа няколко
кибритени клечки в
джоба на ризата
на душата си.

Полезен детски навик.
 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019

Comments

comments