Емилиян Иванов – Траурна песен

… И ето, един старец, вкочанен от болестта на Паркинсон и треперещ като на Страшния съд допива едно горчиво кафе и излиза на разходка в парка – виждам някакви юноши около чешмичката, обвити в смътни индийски благоухания. Устните им бяха гневно пригложени, лицата – пъпчиви и очукани от боксове, та не им обръщам внимание, защото разумът също е чувствен… и сигурно тъкмо това е вдъхновило Баумгартен да създаде своята Gnoseologia minor – естетиката, която понякога наричаме „еротика“, а друг път – „порнография“, зависи за кой от онези два ероса на Платон говорим. Поглеждам ги само и се усмихвам в сърцето си, и пак си спомням за Кристоф – юношата, който можеше да бъде разстрелян заедно с мен, но предпочете да бъде разстрелян от руснаците в Берлин ’45-та в името на Хитлеровия бог, като достоен син на своята клета истина. Blut und Ehre, какво да се прави…

Какво още да ви разкажа за него и себе си – най-смешното вече го знаете; само ще се разходя в парка, докато и този есенен ден отлети като тих дим в етера на времето.

„Komm im mein Boot“ – дочувам отнякъде протяжен глас.

Емилиян Иванов

 

ИЗ „ПЕСНИТЕ НА СОФÓСБУВИР”

 

ВЕЧЕРНА ПЕСЕН

Гаснат полека, накрай, цветовете – на вечерния вятър,
и става му черно лицето, а гласовете летливи на совите
пак разреждат тишината, по-лепкава, инак, от захар –
дето покрива и сякаш удавя, дори, имената – най-новите –

названия на мрака: имена на цветя и на птици,
на малки и болни деца, на пияни лисици –
пред моето лице, като черни стъкла –
разпиляни; нощем светлината е токсична,

а сенките зад нея – гневни и хищни, безлични;
и няма никоя от тях познание, разбиране
за собственото си мълчание…

 

АНАРХИСТКА ПЕСЕН

Ценността на свободата, съвършена, представлява,
свобода от ценности; нищо друго си няма тя във състава –
само копнежа изгарящ – за хармония и нежен хаос –
непреходен и невечерен – със порива на вечна младост –

незалязваща и неизменна; крепка и светла, последна;
и щом във нейното лице с чертите плахи, аз погледна,
едно и също, виждам – изражение – на самота, объркано
и отчуждено; с все същата усмивка – незабележима и печална;

изтръгната, едва, от същото сърце – финална и летална –
родено наранено и, както изглежда – непотребно [за мнозина].

 

ЕСЕННА ПЕСЕН

Есента в сърцето ми навлиза
като през разбит прозорец, слиза
там отнякъде далече горе, гдето
е сега пленено лятото, отнето;

не спира за миг да говори със своята
странна, объркана, детска риторика –
все по-неуморно – за цветовете на
златото; и на виното ново – за вкуса

и аромата; за превъзходния дъх
на земята; за силата – милата –
на прохладния вятър, с неговата
горест – и кротка, и свята, посята

в небето, що отнасят ятата,
далече на юг – без остатък…

 

ЛЮЛЧИНА ПЕСЕН

Мракът вън кипи, дете, и се разлива
като от скъсан лин; и в него оживяват,
кошмарите от утре – по линията крива
на страха и отчаянието. Заспивай, че става

отровен нощният вятър, и носи със себе си
мътна, безпътна зараза с дъха си зловонен,
що към безсънните лази: заспивай – вън ерос
прелита – на умората и тлението – болен;

и гони докрай своите жертви невинни,
черен копнеж във сърцата им влива
[завинаги]; заспивай, детенце, заспивай.

 

ПИЯНСКА ПЕСЕН

Със много малко, по-малко от живота,
е горчиво виното; ракията, пък – по-малко
люта от съдбата; и било е винаги така, защото
с горестта, тъгата – болката е наша майка –

втора; в тоя век, с единствения негов ден,
от кървав съсирек – по-черен, от содомска земя –
по-горък и солен; а всеки миг едва се преживява –
все по-плачевен; всяко време – за страдание

е дадено, предписано, явено; и блед, безличен,
болен, жалък – краят му, задавен от тежка,
отровна утайка, със привкус и мирис метален.

 

СВАТБЕНА ПЕСЕН

…Therefore, send not to know
For whom the bell tolls,
It tolls for thee.”

John Donne1

Звънят възторжено и неуморно църковните камбани,
сякаш отляти от бели и цветни метали – злато, платина,
сребро и паладий; както и нов, един – още без име,
ала с блясък несломим и мъдър, и чист – като знаме,

което вее се в простора на светлата ни, вечна памет,
за да сътворим под неговата багра, ние, своята
история, дето от утре начева – далече от умората
на вчерашния ден и днешното ранение; да стане,

накрай, нашето време, трезор на безброй утешения,
на прага, поставен – на смъртта и на тлението…

––––––
1„…Смъртта на всеки земен жител ме отслабва,
защото съм частица от човечеството;
така че никога не питай за кого бие камбаната;
тя бие за теб…” – Джон Дън

 

СЕЛСКА ПЕСЕН

Земята е напукана и жадна,
със прашното лице на сушата,
изпръхнало от вятър непрохладен,
посивяло – и смъртта се гуши там,

нагоре въздига се тежко дихание –
предпоследното, що изпълва простора,
по-горчиво от бавна отрова; и бълва,
тя своите стонове – с болка и горест –

от черно безплодие; угаснала е в нея
силата да ражда – забравена идея
на порива, голия – болен, от жажда
задавен; и от непонятната ирония
на онова безкрайно – лятото.

 

ТРАУРНА ПЕСЕН

Вятър – при вятъра, и прах – при пепелта;
към утринния мрак – завръща се вечерният:
отвъд невидимия праг на виталното ранение,
оттатък дверите на нова, непозната самота,

за гдето е пътят тъй кратък – последния,
макар необратим; по който видения –
и печални, и болни – те следват и водят,
примамват, преследват – всяко във строя

на някаква нова и гòрка, протяжна монодия
без интервали и тонове – само безсолния
ритъм на стъпки назад, те зове неуморно –
все по-отблизо и все по-познат и разстроен.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019

Comments

comments