Велислава Кандова – Мрак е

Ято черни гарвани разкъсват облаците. Мрак е и времето замлъква. Във вените изтича гласът на спомените в новите стихове на Велислава Кандова. 

Александър Арнаудов 

 

Разкъсани облаци

ято черни гарвани
накацали въз влажен асфалт
нервно подскачат
очаквайки автобус закъснял
на спирката блъскане
мокри шлифери
кал
в локвите камъчета и червени ботуши
глезените с разпрана кожа
бедрата впити по жартиерите
скъсани
скрити
целунати панделки
загубен ключ в нов джоб
заспива до смачкано цвете
мокра брада се почесва
слънчев лъч облак разкъсва
лъсват перата в отблясъци
плочките тихо
замлъкват

 

Пръстените

тръстиката и патиците в нея
гушат се тихо
муцунката на кучето трепти
босите ми крака
с леки сандали
прахта която вдигам
аз съм пехотинец
рисувам с пръсти по кожата си
цветя сърца и букви
вадя кутия червеи
буча на куката тлъст грозд
слънцето блести
замятам грозно повтарям
едри капки падат по мен
червеите потъват
пръстените
погребват
живота

 

Спиш ли

Лежим циментови
на черните възглавници
мрак е
чуват се някъде глухо щурци
шумата на кестена свисти
гали Витоша
пуска дългите си зелени езици
по месеца
лигавят се
звучно
тежко
и невъзпитано
звездите
трептят от вълнение
падат една по една
само сънчо още седи над мен
и ме довършва
рухват каменните ни глави
върху гърдите на ангели
срамежливо настръхват
из въздуха бели пера
спиш ли
аз
свърших

 

Рециклирай, копеле

училище
застарели каки
изморени
изпотени от фитнеса
с увехнала гръд
но със стегнати задници
притискат мъжествено
своите гумени чанти
под гумените си мишници
през които легално
са прокарали 400
грама силикон
за да запазят спомена
за розовите си зърна
не кърмили
но бая осмукани
от загрубели
софийски мАже
гумени устни
нежно преживят
Орбит
и други бели субстанции
местно производство
със съмнително качество
но вече материализирано
в малки човечета
бъдещи пишлемета
с бели якички
сто процента памучни
изтъкани от стадо
провинциални девици
готови незабавно
да се присламчат в о(т)бора
на влажните мигли от норка
пърхащи между дограмата
и сивия цимент
потропват наместо с терлици
с плетени маратонки
направени
от рециклиран океански отпадък
с платинени гриви
и лъскави конски опашки
ушити от някой суетен
не по различен
боклук

 

Любов

Той плаче
като дете
седнало в локвата
стиснало своите
кални човеци
всеки път
моделира ги
съвършени
пуска ги по земята
разпилява ги с пръсти
посипва ги с дъжд
от сълзите си
пожелава им щастие
диша
издиша
задържа
точно определен миг
и пречупва главите им
глинени
но преди да го стори
нежно целува
алените им устни
изпечени от полското слънце оранжево
усмихва се ласкаво
пошепвайки в празните раковини
непонятната дума
любов

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019

Comments

comments