Ивайло Василев – Хвърчило

Вятърът на живота ни дърпа далеч от детството. Гледаме назад в отминалите дни, докато сезоните ни подминават. Стъпваме здраво на земята и се отърсваме от спомените в новия разказ на Ивайло Василев. 

Александър Арнаудов 

 

ХВЪРЧИЛО

Мъжът за миг се замисли, погледна прясно окъпаната буренясала градина пред себе си и като проблясък в главата му се появи силен спомен от преди повече от двадесет години.
Малки пръстчета пробиваха упорито дупки в мократа пръст покрай леко оранжевеещия се морков. Калта се набиваше все повече под ноктите на момчето, но то не обръщаше никакво внимание на това. Периодично се опитваше да размести моркова напред назад и да го освободи от силната прегръдка на прясно напоената земя. Но беше само на седем и дори изглеждаше по-малък, а земята си беше все така силна и здрава, въпреки силния и кратък утринен дъжд. Беше се опитал малко по-рано да издърпа моркова за листата, но остана само с тях в ръка и това го амбицира да изкара точно този морков, та макар и по далеч по-трудния начин… Колко малко се променяме с времето…
Зад приклекналото момче на малък стол стоеше възрастен човек и закрепваше с медна тел и широка усмивка едно катастрофирало хвърчило. На върха на носа му бяха кацнали очила, видимо също многократно катастрофирали, а дядото надничаше ту над тях, ту през дебелите стъкла. Този ден беше синоним на оптимизъм. Лятото тъкмо започваше, дъждът беше окъпал голямата селска градина, а жълтото сутрешно слънце караше всичко да изглежда сто пъти по-ярко и красиво. Лястовици се гонеха ниско над двете рошави глави с различен цвят на косата, приведени всяка в своето начинание. Недалече куче лаеше по нищо неподозиращи кокошки. Нямаше как нещо лошо да се случи в този свят. Или поне така усещаше нещата малкия Калоян. Морковът вече поддаваше, а той вече планираше как ще се качи по черешата върху покрива на къщата и там ще изяде наградата за своя труд, гарнирана с недобре обърсана кал. После щеше да си махне тениската и да направи любимия си “плаж” върху топлите керемиди, които небето по поръча тъкмо беше измило.
В посока хоризонта се оттегляха доволно купчина синкаво-сини облаци, свършили чудесна работа тази сутрин. Цялото останало небе беше чисто и безкрайно светло-синьо и обещаваше да не пречи на слънцето да даде цялата си топлина на излегналото се на керемидите малко момче. – Айде готово! – с бодър възглас дядото остави поправеното хвърчило настрана. – Следобяд като се върна от мелницата ще идем на поляната да го пуснем да лети. Само вятър да има. Детето тъкмо беше измъкнало моркова и го търкаше в блузката си, придавайки й окаян вид. Не, нямаше как да се случи нещо лошо точно в този свят, в който морковите рано или късно излизаха от земята, слънцето обещаваше да сгрява клепачите, а дядо беше винаги там да поправи всичко счупено. Оптимизмът тази сутрин миришеше на изпарения от топла влажна пръст. Каква ирония…
– Ще дойдеш ли с мен на мелницата? – попита дядо.
– Не, ще правя плаж – решително отвърна малкото момче, затъквайки моркова в панталонките си и канейки се да започне своето пътешествие нагоре по черешата.
Да прекара няколко часа с дядо си в мелницата, за която само беше чувал, си беше изкушаваща възможност за Калоян, но ден като този не можеше да бъде пропуснат за “плаж”. Разбира се, лятото щеше да донесе много такива дни, пълни с оптимизъм и слънце. Лъчите щяха да стават все по-топли, все по-жарки, кожата на момчето щеше да придобива все по-тъмен отенък, но всичко това беше в бъдещето. А бъдещето е нещо толкова неясно, дори неразбираемо, за едно седемгодишно дете, че то няма как да му се довери ни най-малко. Животът е това, което става сега. И така трябваше да бъде винаги.
– Дядо! – качил вече единия си крак на варосания ствол на дървото, Калоян като че ли изведнъж се сети за нещо много важно, което не търпеше отлагане. – Дядо, защо вчера хвърчилото първо не искаше да полети, а пък после вятъра го взе и отлетя толкова високо?
Възрастният мъж се усмихна широко и около очите му се събраха бръчки от щастие, както ставаше всеки път, когато му домилееше от нещо. Хвърчилото беше подарък от него за малкото момче. Обещанието беше двамата да идат да го пуснат на поляната над къщата, но понеже дядото беше на работа цял ден, Калоян не издържа и реши да го пробва сам. След многократни неуспешни опити детето в крайна сметка беше вдигнало хвърчилото, но вятъра тутакси го беше взел. Освободено от оковите на детската ръка, то беше излетяло високо и далеч към полето. Със сълзи на очи и апокалиптично чувство в малкото си сърце, момчето гони хвърчилото дълго време, докато своенравния топъл вятър ги подхвърляше и двамата ту в една, ту в друга посока. В крайна сметка шарената хартиена птица кацна във високата почти колкото седемгодишно момче пшеница и не след дълго беше в хлипащите прегръдки на Калоян.
– Хвърчилото, моето момче, е все едно човек – бавно, но важно започна стареца под недоверчивия поглед на момчето.
– За да полети трябва малко да му помогнеш, да се засилиш заедно с него, без да му отпускаш много въжето. Чак като започне да се издига само, тогава да му дадеш малко свобода. Калоян свали крака си на земята.
– Обаче запомни – продължи дядото – колкото по-нависоко отива, толкова по-силен е вятъра. Колкото и красиво да е едно хвърчило, колкото и високо да лети, трябва някой да го държи здраво за въжето…долу на земята, иначе вятърът ще го запрати някъде. Възрастния човек направи пауза, но не затвори устата си, което накара Калоян да се приведе леко в очакване на продължението.
– И иди го търси после! – завърши дядото с проста истина, за която обаче бяха нужни години за да бъде осъзната.
Дребничкото момче качи пак крака си на дървото, впрегна сили в тънките си ръчички и се заизкачва нагоре с морков, запасан в панталонките. Слънцето вече го чакаше на покрива. “Няма време за губене” – каза си на ум наскоро научената фраза. А всъщност имаше ужасно много. Тогава оптимизма миришеше на мокра пръст и имаше цвят на сутрешно слънце. Калоян се сепна изведнъж. Отдавна порастнал и възмъжал, имаше достатъчно сила да изкачи черешата за секунди, но нея вече я нямаше. Много неща от детството му вече ги нямаше. В градината нямаше моркови, в небето нямаше хвърчила, а зад гърба му го нямаше дядо. А как само имаше нужда някой да беше държал неговата връв през тези години, през които яростно беше успял да се отскубне и да се понесе сам срещу вятъра. Връвта му се оказа тънка дори за дядо…и се скъса. И вятърът, уж топъл и попътен, го беше запращал неусетно от дърво на дърво, беше го събарял и пак издигал до непознати височини. Слънцето се приближаваше и изгаряше клепачите, а после силно болеше. А колко листа на моркови скъса Калоян в нетърпението си…и колко моркова остави в калта, за да не изцапа ръцете си. Погледна тези ръце, сега те държаха лист хартия със снимката на дядо и клиширани стихове под нея. Чисти, поддържани ръце. На дядо не бяха такива, но колко топло прегръщаха и потупваха по рамото, когато трябваше. Явно ръцете които дават са по-мръсни от ръцете, които взимат. Затъжи се за времето, когато неговите собствени бяха мръсни от ровене в калта. Ако можеше поне за пет минути да бъде отново онова хлапе. И за пет минути отново дядо да е с него. Искаше да смени чистите си ръце за чиста душа, но душата не се мие. Цапаме я с годините и се залъгваме, че има сапун за нея.
Като призрак се понесе Калоян към старата работилница зад къщата. Главата му беше едновременно празна и в същото време се блъскаха хиляди мисли и образи. Вратата изскърца и вътре влезе светлина, която освети тезгяха и рафтовете с безброй вехтории. Познаваше всяко нещо от тях, знаеше историята за всяко, почти всичко беше като оживял спомен от детството му. От времето, когато имаше много повече слънце и сняг във врата, отколкото покрив над главата. От времето на мръсните ръце и чистата душа. Отне му време да свикне със слабата светлина вътре, но знаеше, че ще го намери. Погледът му обходи цялото помещение, от паяжина до паяжина, поизбута няколко натрупани вехтори и в крайна сметка откри това, което търсеше. В един сандък със счупен капак до тезгяха стоеше онова хвърчило. Беше здраво. Със събрани с тел летвички. Калоян се наведе, взе го и го постави на тезгяха. Върху прашната повърхност паднаха две топли солени капки. Когато момчето беше поотраснало и загубило интерес към детските лудории на село, възрастния човек беше сложил в сандък една олющена футболна топка, една торбичка стъклени топчета, хвърчилото и още няколко дреболии. Сандък пълен с оптимизъм. Парче от света, в което се криеше сляпата надежда, че детето пак ще се върне, ще отвори сандъка и ще подгони топката, ще пусне отново хвърчилото. Но не. Младежите не стават пак деца, а възрастните не стават пак младежи. Калоян избърса с ръце повърхността на хвърчилото. Сега отново ръцете му бяха мръсни. Тогава зад гърба си чу детски глас:
– Ще го пуснем ли да лети?
Обърна се стреснато. Там го гледаше седемгодишния Калоян. Само по гащета, с обелени колене и стърчаща сламена коса. Големи невинни очи го гледаха въпросително.
– Ще го пуснем! Със сигурност ще го пуснем!

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019

Comments

comments