Палми Ранчев – Ехо

Крепи ни самият живот с чудото, че продължава.

Палми Ранчев

 

ПЕСНИ, РЕЧИТАТИВИ, ВЪЗКЛИЦАНИЯ

ПЪРВА ПЕСЕН

Страх ме е да погледна през
прозореца. И няма да гледам.
Понякога съм термометър,
с който отчаяното време
си измерва температурата.
Погледът ми е движение –
пъхам го под мишница.
Под жизнената е, бере душа,
умира времето. Но аз съм
в стаята. Спасявам се в нея.

РЕЧИТАТИВНА НАМЕСА

Добре го е измислил някой –
да живеем в стаи. По-естествено е
да се обърна гърбом. Хващам
главата си с ръце. И чакам, чакам.

ВТОРА ПЕСЕН

Щрак-щрак, промених дупчицата,
през която гледам. Тъмно е,
зацапано. В стъклото плюл е той,
приятелят ми, лудият.
Стои насреща ми, говори,
без дъх да си поеме.
Бълва спомени от детството –
как лапнал пишката
на своето приятелче: обичал го.
Виждам две деца
на снимката, която ми показва.
Образите ме подсещат,
че между блоковете на комплекса
ще умра. Не утре. Или
в други ден. Но и тогава.

НОВА РЕЧИТАТИВНА НАМЕСА

Не ми достигат нито сила,
нито въображение да продължа
в посоката, в която тръгнах.
На пес приличам, който за каишка водят,
а той се дърпа и не иска да върви.
На какво ли страшно му мирише?

ПЪРВО ВЪЗКЛИЦАНИЕ

Дали часът, в който бавно
ме разтваря светлината,
напълно – и до края –
ако всичко в мене е свършило,
или в момента свършва –
е с цвeта на идеалния мъртвец?
Не зная има ли особено
значение. Но съм любопитен.

ВТОРО ВЪЗКЛИЦАНИЕ

Стига!… Стига съм ръмжал страхливо.
Ще завия!… Ще вия, ще вия, ще вия,
ще вия, ще вия, ще ви-и-и-и-и-и-и-я…
Повече прилича на поезия, на песен.

 

ПТИЦА

Скрил съм се
в ъгъла на стаята.
Свил съм се.
Лицето ми – актьор
преди смъртта,
ролите си изиграл –
без маска е.

Гаснещите светлини
прибавят смисъл.
Учуден виждам
птица на перваза.
Не се учудвам,
че разбирам
какво говори.

 

ЕХО

Стига съм се взирал
в себе си. Като мравка
в троха – не от хляб.
От нищо полезно.

От нищо желано.
Не се самоотричам.
Описал звуци: Ах, ничий
съм!… Очаквам ехото.

 

НЕ СЪМ

Тиха музика – Арти Шоу,
самота – моята.
Любимата от години жена
и детето ми – няма ги.

Главата – натежала –
тежка от кратката нощ.
Душата – лека-лека –
ще полети. Заслушвам се

да чуя пърхането
на крила – с въздишка,
с усилие – изправям се.
Не политам – не е време.

Докато пия кафе,
забравям, че имам душа.
Не съм забравил,
че понякога имам.

 

НАДВИКВАНЕ

Малко зная за хората. И за живота.
Звучи банално. Или не звучи.
Спрях да мисля. Вървя по улица,
която „по” и „най-добре” познавам.
На светофара чакам. Светне ли
зелено – с другите пресичам.
Понякога не чакам – малка авантюра.
Живея с дребното, с детайла.

Под зеленото дърво – интересен ми е
лист, листа, вейка тъничка, дори
и профилът на ствола. Корените –
никога, от тях далече, по-далече.
И пак – звучи банално, и пак – дори
и не звучи. Понякога крещя, крещя,
крещя, крещя, крещя!… Надвиквам
себе си. Не винаги. Сега успявам.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019

Comments

comments