Сезоните на спомените са есен и идваща зима, останалите не настьпват в сърцата ни. Опираме се на сенките си, вървейки към прозата на живота, кратък като свещ.
Всичко това – в новите стихове на Иванка Гичева на страниците на списание НАСП.
Ива Спиридонова
Сбогом на поезията
Тръгвам си – сега и тук.
От днес – с прозаичен кръст на шията.
Грозно е кръженето на Музата
над рамото облечено.
Сърдечна болка –
фар в житейските ми глупости.
Есенно е лятото.
До зимата все някак ще изкарам.
От грехове – олтар ще си направя.
Бутилките ще върна
и ще сритам кучето.
Звездата в клетка ще затворя.
Потокът електричество ще се обърка.
И ще запаля свещ.
Кратко и болезнено да изгори.
Като живот.
*
единствената
здрава опора –
сянката ми
*
понякога се връщат
и пълнят празните пространства на дома
но не и тези във сърцето
*
самотно септемврийско щурче
сърцераздирателно свири
последната си песен
*
Душата ти, по-жива от всякога,
кротко присяда до масата.
Вино и хляб, шепа спомени
и догаряща свещ…
В окото на август –
оглушителна тишина.
*
дните ми –
имитиращ продукт
с вкус на живот
*
всяка твоя сълза
като струна изпъва гръбнака ми
и превръща страха в любов
*
В последния си влак
ми пази място лятото.
Ще го догоня.
Някога.
*
Сега градът ще се взриви от лудостта ми.
Ще хукне клюката – подгонено мъниче.
Приятели и врагове ще ме заплюят.
Ще се препъвам в хорските очи
и във сплетните им.
Крилете ще ме заболят – опърлени.
Глухарче срещу вятъра,
душата ми,
ще се пропука –
на прага твой е
четирилистна детелина.
*
Беше толкова някога,
че забравих вратата.
Там остана сърцето ми.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019
