Анита Велева – 26-ма цигулари

Студени мълчания. Така поляците наричат последното изречение на любовта, чийто труп изнасят отвъд 26-ма цигулари, в най-новата проза на изключително талантливата и своеобразна с концентрирания си, радикален стил, млада белетристка Анита Велева.

 

26-ма цигулари

Студени мълчания. Така поляците наричат последното изречение на любовта. Опиши ми как тя е гонила кокичето, как е целувала тревата, по която си вървял. А после е стояла в голямата рамка на своя прозорец, съзерцавайки окапващата старост. Поръчваше да събират спринцовките от градината й в найлонов плик. Те всички бяха на съпруга й. Отдавна е прерязала струните на плача му, възможностите на разбирането и е поставила вината на пиедестал. От малки безчовечности. Не й е студено, когато мълчи, защото така не вижда очите му. Никога не е искала да ги погледне. Тя го описваше като блудкав в писмата си и застопоряваше участта му. После започнаха спринцовките и неговите безсъзнателности. Намокрените гъби с хладка вода, с които грижовна миеше лицето му и си почиваше. Той бе спрял часовниците и известно време нямаше пулс. Онзи превиващ я пулс на човека, чията обвинителна горест я давеше. Трябваха й двадесет и шест цигуларя, които един ден да изнесат тялото й. Смъртта се проектира с повече кал, отколкото можеш да предположиш. Тя селектира, прониквайки с шилото, с предпочитание към по-добре огряната, стоплена кал. А после дълго пие мляко с канела. Знае, че има още път. Обмисля как да постъпи с кораба от наследството. Моряци просеха работа, а бездомниците спяха там зимата. Предпочете да се реже котвата и да го потопи. Морето можеше да поеме и тази изгнила дървесина. Във водата гравитацията е друга, тласъците са по-бавни и все още можеш да вземеш обратното решение. Но тя стои вгледана със сурови очи, очи, лишени от разум и с присъщата й проницателност отново изпитва разочарование от себе си. Властта й никога не може да бъде развързана от опропастяването. Сякаш с толкова обратни знаци щеше да те провокира да се върнеш. Още от самото й раждане си стоял надвесен, като прегънат лъч като нейна злъчна съдба. Чукал си по стъклото й, за да й причиниш преждевременна, почти вулгарна мъка, без възможност за последващо детство. Костите й бавно са заяквали, а косите са извирали с дължина, характерна за тридесетгодишна. Ти отнесе само ирисите с образ на възрастен и знаеше, че ще свършиш именно по този начин, с нея в себе си, триейки пяната от устните си. Че ще бъде зима и в парализата на будилниците ще ти се причуват стъпките й. Не би дошла. Тя преминава през неясната ти превъзбуда. Посипва шепа захар върху пианото и ръката й се поти, сякаш й изпращаш живота си, съвършените му тръпки през кожата й. Газената лампа е твърде слаба, за да го видиш, но тя сваля робата си и ляга до теб, когато си съвсем безчувствен. Житейски погледнато, тя не е тук. Илюзията е малка епидермална секция, в която размножаваш сърцето си. Защото ужасно ще й липсваш.- Знаеш ли, че си станал агресивен?- прошепва.Като моментна пеперуда, която не притежава съвест. Усилваш магнетофона, записал дъха й по време на кражбите. Чувството ти за възмездие се плъзва като тънък, кестеняв кичур между коленете. Съзнаваш колко жестоко е играла в ефира зад живота ти. През черния комарник слънцето се процежда на тънки откоси, течността от спринцовките на мъжа й изтича в кухите ти стави, в обреченото ти изражение. И просияваш от силата на чужда болка. Изживяна в твое име. Тя разлива малко от млякото с канела върху бедрата си и се сепва. Шест е. Има среща с онзи, когото е избрала, за да заглуши плющенето на капките в мрака на хищните дефицити.Той изпълва с достоверна мъгла времето след теб. Отдавна никой не смее да я попита къде отива, обувките я чакат излъскани, а звънците стоят дезинфекцирани. Подравнява бретона си пред огледалото в последния момент и леко го нащърбва.Толкова е слаба да те извика сега. Не потреперва от размаха на ръката ти, с която си убивал птици в мъглявите селища от размноженото й щастие. Започнал си да използваш същите условия на пристрастението, да й ги прошепваш, когато стои наведена и зашиване сигурно вашите бездни. Надеждата й има нова тежест, облечена в отявлена нелепост. Все пак няма да се върне.Заради дълговете, които плаща с кръв. Тиха, матова кръв, течаща безпаметно по изпотените стени на системата. По този начин успяват да заченат само къртици, които не могат да повторят нейните мъртви дни. В тях ти измисляш повторението и пепелта на цигарата, даваш й късния си, нелогичен смях, нахлуващ пресекливо в напрегнатите й зеници. Обещаваш й оставащото от живота ти, прекаран в тишина заради нея. В пет сутринта е вече загубена. И ти добре го знаеш. Свалят системата и я изпращат по ледения въздух. Тя пари, слетите й устни се разкъсват и започва да плаче. Иска да си отмъсти, да си отмъсти, чуваш ли. После всичко утихва. Няма нито един заченат неин двойник, нито един, който да разреже утробата и да каже нещо от нейно име. Тогава къртиците се подреждат от четирите края на света и засвирват неловко онази сиво-синкава песен от блудкавия, оловен сън на покаянието ти. Тялото й е едва покрито, а предците й обикалят с напрегнати до побеляване жили. Събират се толкова отвяни зърна ечемик и размазани птици по улиците, а грехът ти става открит и видим за всеки съд. Тя не би харесала сълзите ти сега. Все още имаш нейната обезобразена женственост, която прегръщаш във всеки час на съзнателния си живот. Къпеш я в ъгъла на стаята, без да се срамуваш от ускорението на измислицата. Тя бърза към онази бедна къща,в която я чакат. От зле препечни тухли, през които ветровете усилват ревматизма. Той е просто никой, разбираш ли, никой. Празната рамка на свирещата лъжа. Пъстрата слана на последната й вяра. Белег в твоята памет, изрязан с подведената ръка на друг мъж. Сега може да опита от попарата, седнала върху скърцащия стол, а след това да отдаде плътта си. Тогава солта й прониква през кафеникавата ръжда, пропукваща огледалото ти. Разтваря се на ивици от всичките ти уреди и брави. Нейната градина на тлението. Не се мъчи да я изчистиш. Виж процесията на онези 26 цигулари. Винаги е искала да вали в този миг, защото обичаше усложненията. Погледни колко доволно е лицето й. Така излъгано.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 23, октомври, 2019

Comments

comments