Слави Томов – Пропуснатите наши дни

Michael Gira, който винаги ме е вдъхновявал да пиша, в момента е на 65 г. Прилича на един уморен каубой, който някак не обича медийните изяви. Поне едно 90% от текстовете си съм писал под влиянието на пиесите: i crawled, young god, raping a slave, coward. Никак не ми допада рок музиката, но един ден, преди няколко месеца, реших спонтанно да си заявя поздрав по Z rock. И взех, че написах, че искам rapping a slave. Водещ мисля бе Буги Барабата. Преди да обяви тази пиеса, предупреди просто слушателите…

Слави Томов

 

*
До плажния си шезлонг бях струпал:
King, Queen, Knavе
Look at the Harlequins
и Other shores на Nabokov
Duino elegies на Rilke
Baffomet на Klossowski
и любимия ми Genet
Слушах по цял ден Dextor Gordon
и разпитвах Lassaad Ben за плажовете на Тунис
и Joau за Faro възпалено от вечно лято

обличах се предимно в бяло заради слънцето и късните следобеди ходех да плувам в морето и да чета Lowry

Една вечер си купих красива броеница от хиацинт и гранит от амбулантните търговци до кейовете, понеже Barthes твърдеше, че арабите спирали с нея времето

Увих я на дясната си китка и отидох да зяпам боксови мачове в един бар

И така общо – взето ми минаваше времето

Когато имах нужда от жена си поръчвах куртизанка. След любовните сеанси винаги им подаряват цветя.
И една вечер…

(сега не знам как да го довърша…)

 

*
Ако я нарека Едит, може би ще тръгна по надолнищата на магистралните фланьорства при Bolano пълни с крайпътни cantinas, порцеланови Богородици с втъкнати хартиени цветя в косите, препратки към Borges или Dia de Moertos и мирис на силен алкохол с вкус на кактуси – метафизични ореоли на онзи легендарен алкохолик от Cuernavaca Malcolm Lowry; ако я нарека Магдалина ще се наложи да говоря за красивите ѝ глезени или за червените ѝ копринени халати със стилизирани китайски джонки и грациозните ѝ движения, когато всяка сутрин наливаше в една порцеланова чинийка мляко на котарака Joau по подобие на Vonegut; нека да я нарека Ромина, онази моя непостоянна Ромина, онази Ромина, която ми пращаше тайно книги на Blanchot, а между страниците винаги слагаше луксозна вратовръзка на Cardinalli или, табакера със скъпи цигари, забравени мостри от парфюми, конопени въженца, combolon-и с цвят на орехи; онази моя Ромина, която дори един път се осмелих да целуна, целунах я и с върха на езика си почувствах някаква смешна острота от кариесното ѝ зъбче, другата Ромина, която се завиваше през глава и изписваше десетки изречения пълни с правописни грешки, които ми действаха като семафори или дори ме разсмиваха…

 

*
Ако се опитам да възвърна пасажите от онова ултрамаринено лято пълно с изгорели треви от слънцето, припичащи се гущери около верандата ми, трябва да спомена за онази blue bossa на Dextor Gordon, за есетата на Thomas Mann, които четях на един шезлонг близо до плажа и опитите ми да строя катедрали от мокър пясък, в които да настаня любовните ни лъжи, които вълните рано или късно щяха да отмият. Нека разказвам за онази мнима температура или за леката отмала в крайниците ми или за потните ми длани, по които имаше полепнал пясък, с който докосвах шиите или раменете на красиви жени, които не обичах; или за празната Synagoge, която миришеше на терпентин, където ходех сам за да издишам онези неистински думи в огромните зали на мълчанието, за да се освободя от тяхната тежест

 

*
Онзи мой юлски период бе белязан от: наивните ми фланьорства из баровете, където зяпах гладиаторите на ринга из опушените плазми, кореспонденцията ми с Уругваеца Hugo за героя на Juan Carlos Onetti Junta Larsen и срещите ми с много объркани жени в живота чаровни в своята метафорична биполярност

Дори бях спрял да се бръсна. Четях много Edmond Jabes. Четях го и се опитвах да го превеждам. Превеждам го. Но Jabes бе труден за разбиране. Или пишех. Или се вдъхновява от Dark boulevards на Bunin

Влизах в библиотеките. Излизах от баровете. Влизах в морето. Излизах в ранните утрини от подателите на платени жени, които знаеха какво значи любов, в някакво поредно утро носещо импастото на Фотев около онзи дъждовен плаж, където ми бе минало детството

около вълнолома, когато поех бира и хапвахме сафрид с красиви момичета от провинцията, заседнали в моменти, заради които щяхме да бъдем вечно осъдени да обикаляме като удавници из лабиринтите на някакви си безобидни докосвания

 

l i t t o r a

(морски брегове)

Помня онова лято възпалено от неврози и колебаещо се от предишни недоразумения носещи несигурни помисли и болезнена соматика с дъх на някакви скрити епикризи на: sexton, plath & virginia wolf

Онези waves на Jobim, сочещи покоя и помирението на някакъв дълбок юг, но пълен с помисли за похот и никога неидваща dianoia, другите потулени носталгии, че съществувал и друг живот освен този, който щял да ни върне жадуваното epoxe, към някаква друга – поредна khora на спасението

Тръгвах на запад – морето тънееше след мен пълно с недовършени истории, заразени със страст и митове за продажна любов, където Irma и Karmen би могъл само Genet да опише в Le balcon

или Broch в онзи топящ се Вергилий, вкопчен в своята съвършена Енеида за земните, но наивна за средиземноморският Deum

Нуждаехме се от изповеди и получавахме претупани причастия от padre-та със сексуална двойственост, чиито пръсти бяха омацани със скверни и богохулни пасажи от: Verlaine, Klossowski, Bataille и Artaud

 

*
Онова лято беше много особено за мен. Скитах из антикварните книжарници, следях он лайн продажбите или предупреждавах приятели, ако имат в библиотеките си Under the volcano на Malcolm Lowry ще им я закупя на 10 -торно по-висока цена. Нищо. Никакъв повей. Бях се отказал дори да търся тази книга…

Бях потънал изцяло в „безкрайните“ истории на Juan Carlos Onetti и героят му Junta Larsen. После съвсем случайно се срещнах с един професор по аржентинска литература, с когото пихме Stela Artois до кейовете и си говорехме дълго за: Thomas Maan, Borges, Roberto Bolano, Javier Marias и Cortazar…Споменах му за Лоури. Не го беше чувал. Обясних му, че според Критиката това е един от omphalos-ите ( пъповете) в Световната литература поставян на едно ниво с Joyce. Накрая се разделихме. Не настоях за контакти. Професорът дори нямаше профил в социалните мрежи.

През следващите дни изтеглих всички възможни снимки на Лоури от интернет и започнах да чета различни неща за него. Влязох и в групи, посветени на него… Липсваше ми това разказване удавено в пиянските почти неразбираеми монолози на главния герой

Една вечер помня, че пих бира в някакъв бар. Пиех бира и си мислех за Буенос Айрес. Мислех си и за Monica Blau, която бях наранил с пренебрежението си. Мислих си и за Karry, която един ден бе хванала самолета от Америка, бе слязла в Дюселдорф и ми се бе обадила, дали я обичам. Отвърнах ѝ, че не я обичам, по-късно научих че била колабирала на летището… Мислех си, как преди години с проф. Игов бяхме говорили за Одисей на Joyce, и как той ми бе дал съвет просто да си осигуря някое собствено място, за да пиша на спокойствие…

Поръчах си нова бира. Замислих се и за Pynchon. И тогава забелязах вдясно от бара голяма етажерка с книги. Станах и започнах да разглеждам книгите:

Babel
Sagan
Stan Barstoy
Saramago
…и изведнъж, Malcolm Lowry и Под Вулкана. Взех книгата и казах на бармана, че когато я прочета, незабавно ще я върна. Втъкнах я зад токата на колана си. Навих крачолите на панталоните си и седнах в друг бар на плажа

Помня, че дълго избирах какво да си поръчаме да пия. Исках да бъде както главния герой:

Джин с тоник
Ликьор
Водка
Бира
Ром
Ракия от кактуси
Силен коктейл
или лосион за бръснене…

 

*
Кой ми подари „Дневник на крадеца“ на Jean Genet ли? Една много красива и специална жена за мен, която малко по-късно щеше да ме предаде. Книгата пристигна луксозно опакована в бледо- тютюнева хартия, в пакета беше сложила и малко шишенце със силен афтършейв. Обичам мирисът на афтършейвовете, слагам си дори и да не се бръсна, напомняха ми за морето, не знам защо ми напомняха за морето…

Тази специална жена за мен с очи пълни с течна меланхолия, екзистенциалната удавница, която спасих, бе един идиом пълен със силна страст и рецидиви на неврози от детството и разцъфнали като свежи ириси върху сините олтари на моето безметежие, тъжни, тъжни разпятия и недочути молитви с вкус на сладки от бадеми и ванилия

„Целува затворените ми клепачи и напуска леглото ми…“

„Любовта разцъфва сред побоите…“

Ставах сутрин рано, четях гол до кръста GENET. Молех си се сам на съмнителни божества и мисля, че те ме чуваха и разбираха. Небето винаги беше много бяло и по него имаше едва забележими стигми на ангелски устни. Из чаршафите ми имаше пръснати фибички забравени от момичета, които огъвах във формата на сърца, обичах да слушам сам Шопен или Jobim, обичах да плувам късно следобед в морето, обичах да купувам цветя и да подарявам тези цветя, или да успокоявам по-големи жени от мен, простреляни от житейски кризи, в техните потни завивки и скутове, в моите силни ръце и изпъкнати скули, изхвърлени и забравени, отегчени от предателства, потънали в ступорите на някакво тропически безветрие…

Една зима пак препрочитам Жьоне, препрочитам пак тези велики страници пълни с любов и небесна пошлост, четях тези страници и тогава тази жена ме предаде, предаде ме, и аз продължих пак с Жьоне…

„Марк Обер ме научи, че предателството се развива в красиво тяло…“

 

*
2007-ма. Стоя с Луиза в един нощен бар до кейовете. Пием бира. Луиза е от София и след половин час трябва да тръгва.

– Слави.
-Да.
Защо не се преместиш в София?
-Защото не познавам този град.
-Ще свикнеш и ще го опознаеш
-Мисля, че няма да мога да се справя там
-Слави.
-Да
-Ти някога виждал ли си Фотев?
-Не, никога не съм го виждал.
-А аз, как мога да го видя?
-Фотев е мъртъв…
-Мъртъв ли?
-Мъртъв…След него цялата литература е мъртва…

 

*
Мога ли да пиша за тази жена, както Genet пише за любовта си към този арогантен престъпник Maurice Pilorge, който в пристъп на ревност наръгал с нож някакъв бразилец и бил осъден на смърт около Марсилското пристанище пълно със сутеньори, бандити, порочна любов и предателства
Или за онова Тунизианско бавно синьо в Сиду Бу Саид възпалено от притичващи прегрешили жени и зеленооки араби в малагата на юлските следобеди обладани от похот, която само Gide би могъл да опише в Immoraliste
Полупияни и смалени под някакво безгреховно небе, което понякога пращаше вихрушки от топъл пясък от пустинята, за да заглади битиетата ни пълни с лъжи, а ние лежахме, пушехме и четяхме Хашиш в Марсилия на Benjamin: безсрамно разголени
Kairos-ът на тези наши бягства, наивните, спасение които търсехме един в друг-в-разпятията Христови, уморени и претръпнали от клишета, които засуквахме с пръсти причинени от небесните спазми на дълго потискани оргазми
В онази бяла вила Paradiso, където заради силното слънце ми се привиждаха пияни мексиканки да излизат голи от морето като в някакъв замаян ритуал от Dia de Muertos и не забелязваха дори присъствието ми 
Пропуснатите наши дни
и наранените ангели, които стояха между нас

 

PARADISO

Да разказвам ли за онези сини ангели, родени от непорочни допири и заченати из неделите пълни със сплин и нега на Бодлер
За южните плажове и следобедните сънища и замъци от мокър пясък чиито стаи бяха населени с любовни халюцинации и шишенца от силни афтършейвове
Или за белите платноходки затворени в стъклени бутилки от Кубински ром, в които амбулантните ciganos добавяха и тайни заклинания лекуващи неспокойствията от състояния на безумна страст и флуидна меланхолия
За топлия вятър от Алжир или Мароко, който сякаш прегаряше мембраната на очите ни потънали в блянове под евтини репродукции на холандски миниатюристи
Тези наши видения – онези други надежди, че ще заминем някога за онова alentejo, където времето не съществувало; за онaзи Faro, където местните играели на петанк от скука, плюели в прахта по маниер на Faulkner, а в прохладните вечери из кръчмите се мяркали видения на самоубили се художници декаденти
За онези натрошени калейдоскопи, през които надничахме в рая като воайори и зяпахме игрите на серафимите из плажните ивици, по които тичаха домашни кучета носещи им изсъхнали корени

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019

Comments

comments