Лъчезар Лозанов – Волфрамовият носорог

Лъчезар Лозанов пише винаги там, „където ще се разместят плочите на тротоара
само от едни вежди, повдигнати в отговор.“ Мястото на светкавиците и магмата. На взривената като мавзолей пещера на Платон и волфрамовия носорог.

 

ВОЛФРАМОВИЯТ НОСОРОГ

Като дете знаех: гръмоотводите имат глава
от волфрам, за да привличат светкавиците. Не съм
питал дали е истина…

Носорозите в моите вени
пъплят до една пещера, която кънти
и викат твоето име.
Отговарят тебеширени рисунки
(помниш ли, до зелената тенекиена врата –
цял град без хотели).
Художник в пещерата е пушекът,
но ги преповтаря един рог –
по-бяла е брадата ми,
по-бели облаците, в които гледам.
По-тежки са носорозите,
пъплят.
Рият, ровят, реват
твоето име –
пещерата все още издържа.
Острят сталагмити,
сталактити,
всичко наоколо се уподобява на носорог.
Тамтамите на неговото бъхтене
вдигат на крака мъртъвците,
напомнят кристалната кръв на варовика,
която си обещахме безмълвно,
докато надзъртахме в едно и също тяло,
създадено от удари и тласъци.
Не престава да бъхти,
не престава да рови,
не престава да гърми
със стоманения си рог.
Две дупки в този ритъм
и две устни в стакато:
ехото е тесто.
Пещерата набъбва, набъбва –
аленият тропот пробива,
гърми и почва да свети
волфрамовият рог на света.

И вече не съм пещера.

 

ЛАЙКУ

И въпреки че те няма,
полето е гъсто зелено.
Лайкучката цъфти тържествено
и разни шарении се проточват.
Не ѝ пука на природата
за мен и теб, за твойте чехли,
които се разпаднаха
на лай и мълчаливи кучета. 

 

ВЕЖДИ, ПОВДИГНАТИ В ОТГОВОР

Тя носи характер в джобовете
както си върви,
докато я гледат мъжете от тротоара,
докато тротоарът хлъцва тук-там с плочите си,
докато плочите нареждат мълчание
като шпалир към света,
който всички разчитат върху нея самата – клеймо на писмо.
Къде е запътена – пинтия е на думите,
косо вдига вежди в отговор,
сякаш вдига решетката на своя адрес .
Облак, катинар за усещания – изведнъж става прозирна
като ония часовници от пластмаса,
виждаш как цъкат, зъбчета, метални мустачки,
дишат отвътре, колко са сродни с водата,
но се удавят, спират
и времето се дръпва обратно
като баща ми, който наднича понякога в сънищата,
за да отбележи мястото на магмата –
там където ще се разместят плочите на тротоара
само от едни вежди, повдигнати в отговор.

 

МАГАРЕШКИ ЧЕРЕП

Искам да се завърна в теб
като забравен под белега инструмент
от операция,
да причинявам болки и смъртта ти,
да размахам изкорубените си орбити –
кой светия беше изтрепал разбойници с магарешки череп?
Твоята съсредоточеност са твоите разбойници,
неочакваното ти озаряване,
потръпването, когато слагам ръка върху рамото
или съизмервам дланта
– са твойте разбойници.
Би трябвало да ги изтрепя всичките.
Временно си в тази библиотека,
един ден ще дойда
и тия подвързии ще рекат:
убеден ли си, че я имаше,
изпълзяла от фантазията мравка…
Стопанисвай си я по-добре, защото
твоите кухини са мравясали.
Влизам на пръсти,
обикновено в гръб,
обикновено спускам щори,
вървя пипнешком обикновено,
необикновено е усещането – не е избягала,
не е пресякла екватора,
меридианът не е станал
ръб на чорапа, за да я отведе в Полинезия…
Удря ме таванът,
сплесква ме светлината,
но се добирам до стола гърбом,
английските букви изкипяват,
дебелите книги са котлони,
котловини – излъхват
упойващи вещества.
Подвързани хора ни загърбват,
една ограда – все още си тук,
в малкото следващи гънки на времето.
Времето – смачкан комикс,
не го изтръсквай много,
ще изпълзят разбойниците от него
40! И ще забравим думата,
която отмества планини.
Ще останем – аз тук,
ти отвъд някоя книга канара
на входа
на 2 държави и 14 планети.
Помежду ни един град.
Улиците са оловни,
улуците – флигорни
на моята разтревоженост
и прокарват стебла през очните кухини
на един натаралежен магарешки череп.
Планетите стават 15!

 

САТЕЛИТ

Сателитите плюят гюлета.
И аз ще те следвам подобно гюле
с остатъка от моя живот,
с нитроглицерина, който е достатъчен
да разхвърля къщите и езерата.
Оръфлякът от живота не е много –
разхвърлян от привички
привидни съдружия, стълпотворения
на роднини и консерви грах,
консорциуми от страх и желязо.
Смехът с избодено око
е вътрешността на един компютър,
който преглътна всички видения,
изпочупи ги, изсра ги –
мускулът му не беше хард.
Нищо не му беше хард,
освен очите, с които го гледаш,
с които си завързана – 2 конеца
в средата – копчета,
ръцете ту се сближават, ту се разбягват,
усуква се хард-времето,
копчетата се въртят подобно диск:
виждаш неща, които няма,
омеква хардът, по който цифрово шляпат с боздуганчета
крали маркчета крали маркучета,
кучкарник от нули и единици –
бултериери, които ще ни разкъсат,
ако не приемеш татула на моите думи,
не само думи – и други хлъзгавости,
кожа, коси – все ирационалности,
2 гюлета с голям остатък
нитроглицерин. Разболявам се и аз от моногамия
жълтеница е, рубеола, едра шарка (след това не повтаря)
наедряла – хакер, влязъл вместо вирус в компютъра подобно
марка “Крали Марко”, трейд марка,
да си траем, да трупаме трохите,
които ни хвърля един сателит –
раззинал гладна уста към небето.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019

Comments

comments