Христина Маджарова – Предел

Предел не съществува. Дъждът поглъща вселената. Времето е пулс, който потъва в морето с новите стихове на Христина Маджарова. 
 
Александър Арнаудов 
 
 
Предел
 
Пределът е черта зад хоризонта.
Скицираш нощ. Задраскваш я. Захвърляш
картините, които не запомняме.
Запомнил си – към мен да бързаш
през тихите алеи, сред дърветата,
напряко парка с майки и безделници.
Пределът е покой. Да ме усетиш,
да ме рисуваш, но пропуснал черното.
Когато сме жестоки и война е
не само любовта, но и живота ни, 
да помълчим сами във стаята 
и само с обич да настроим нотите. 
Мечтае ми се. Да не се прибираме.
Поглъщам светлините. Заслепяват. 
В една сълза животът ми побира се.
Предел не съществува. Продължаваме.
 
 

Любовта е божественост

Някой каза „любовта е божественост”.
Съгласих се и мина столетие
от последната обич без ресто.
Предупредих, не се влюбвай във петък.
И по тъмно, след осем внимавай.
И преди да си пусна косите.
Не се влюбвай. Отдалечавай се.
Не се срещаме. Само прелитам
над живота ти и над делника,
над пространство, в което отсъствам.
В много приказки се разделяме.
В много малко преплитаме пръсти.
В много малко героите дишат.
Едно време не съм съществувала.
Дълго време вали и е киша.
Плаче Бог. Ти сърцето му чуваш ли?
Всяка капка е негова и е солена.
Пада силно. Подскача по локвите.
Дъх на дъжд ще преглътне вселената.
Пожелах си да ни измокри.

 

Възел

В последната минута слез от влака,

със който трябваше да се разминем.
Щом механизмът в мене спре тиктакането,
побързай и в дванайсет настигни ме,
когато ново време ще настъпи,
не с миг, а с пулс се отброява.
Най-чаканата обич е най-скъпа
и с всеки дъх се състезаваме
кой ще е първи, по традиция не губиш,
със всяка крачка, мисъл и тревога.
За пет секунди ще разбъркаш Рубик,
но как да го пренаредя ще мога.
Зелено. До зелено. До зелено.
Не бих открила истина в червеното.
Животът ни събира. Подреденост
и асиметрия, понеже сме родени.
Един към друг, след друг завинаги,
понеже сме се случили, ще бързаме.
До себе си ще можем да достигнем
завържем ли ръцете си на възел.

 

Бургас е пулс

Пространството тежи от премълчаване.
Преглъщаш, продължаваш и приемаш.
Не спиш добре. Навън се зазорява
и криволичиш по течението,
по вятъра, по хаоса, по драми
и все към себе си се приближаваш 
по пътя за Бургас. А там е
една любов, която не отплава.
И просто е. И просто там те чака, 
и просто във Бургас тя съществува, 
прибрана във на куфара потракването
и във желанието ти за плуване.
Във вятъра крайбрежен и по Главната
една любов тежи от закъснения.
Приемаш шанса да я грабнеш
преди да са я грабнали сирените.
Ще бързаш, изпреварваш и политаш.
По пътя за Бургас мигът е котва,
по пътя за Бургас се случват стихове 
и случва се най-истински живота ни.
Не питам колко дълго ще останеш.
Денят в Бургас си няма измерение.
По-важно е да съхраниш пристанище.
Останалото остави на мене.
И само тук до край се доверявай
на рибите, на любовта до дъно.
Бургас е пулс. И пулс е врявата му.
Пристанище не може да потъне.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019 

Comments

comments