Мария Стоянова – Живите ни тела

Губим себе си миг преди раздялата и оставаме отвъд. Изчезваме в самите нас и забравяме да живеем. Неотлъчно до нас върви смъртта в новите стихове на Мария Стоянова. 

Александър Арнаудов 

 

любовта ми е хищна птица
впива нокти в плътта ти
и те издига в небесата
преди да започне
да се храни от теб
за да живее

 

по пътя на живота
отляво на всичките ни мечти
невидима
неотлъчно до нас
върви смъртта
въздухът който дишаме

 

чудото не е във възкресението
чудото е в любовта преди смъртта
чудото е лъжа
попила в кожата ти

 

струваш любов
в някой тъмен ъгъл
в бара на изгубените
пито-платено
не ме търси

 

ще гоня дивото
докато не спре да ухае 

на билки
с които поръсвам небитието

на солен вятър
заплетен в презрели
разпукани
неприбрани
житни зърна

на пушек
издигащ немия плач
на листата
взривени от слънцето

на вода
която пулсира
под ледени
чужди усмивки

дотогава
когато легна в пръстта
опитомена
от смъртта

 

свърши
кафето
оправдание
за да ме видиш
сълзливият филм
на който ме прегръщаше
горивото в колата ти
докато дишахме
очакването на пристигането
цигарата
между пръстите ти
влажни още от допира с кожата ми
чашата с вода
поднесена към жаждата ми
свърши
а нямам нож
за да прережа въжето между нас

затова
направих примки
и обесих душите ни
без да знам
как тежат
на живите ни тела

 

отвъд
е срещата
тук сме
само полъх
от разминаване
миг
преди раздялата

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 22, септември, 2019 

Comments

comments