Светът се разпада, докато гравитацията ни натиска. Времето ни носи необяснима тъга и чувство на обреченост. Пътуваме в океан без пристан в новите стихове на Живка Свещарова.
Александър Арнаудов
Без пристан
Светът ми се разпада,
какво се случи,
някой ме погледна
с подозрение
или сама предадох
себе си.
Ето ръката ми, вземи я,
изтегли ме,
и без това съм винаги
до теб –
и когато
гравитацията ни притиска,
принуждавайки ме да пълзя,
и когато се понасям като облак
в съновидения и спомени.
Светът ми вече се превърна
в руини,
но аз се радвам,
че отново
ръцете ни ще се вплетат,
и моето отплуване ще е
едно начало.
Повярвай в моята молба,
вземи ме,
или сама
към теб ще тръгна.
… Страхът
се подчинява на умората
и тя го трансформира
в странна дързост.
Какво спокойствие,
каква решимост
и за риск, и за упование.
Отпускам се върху вълните
на един ефирен океан,
и те ме носят …
О, нека пътят ми да е безкраен,
приземяването е борба
без изход,
вкопчване във кръговрата
на ново повторение.
Всеки пристан
е страдание.
Затварям очите си –
сънят не идва,
винаги съм будна,
със всеобхващащ поглед
пътувам без умора
и закъснелия ти отклик
се оттегля,
защото знае –
не търся, нито искам вече
закрила или обич.
Пътувам в океан,
в безбрежен океан
без пристан.
Необяснима тъга
и чувство на обреченост
странна вглъбеност
в погледа на младенец
които с времето избухнаха
в непримиримост
и съдбовен сблъсък
с изначалната
със чуждата вина.
Той беше първородният
върху него се изля
пороя на възмездието
прекърши младите филизи
на посаденото дръвче
отровно жило
се вряза в корените
и прикова
в жестоко-тясна рамка
разгънатия волен дух.
Страшните
недоизречени въпроси
останаха без отговор,
но за него бяха отредени
даровете
до които го преведе
през изстрадано познание
през обич и закрила
на всичко живо –
от крехкото обидено дете
до цветето, изтръпнало
пред блясъка на острието
жестокото проклятие.
Позволи ми да пристъпя
в хладната ти непрогледност
без следи и знаци, черна.
Нека да открия
изворът с кристални струи,
сътворил от звуците им музика,
която те облива, но душата ти
остава недокосната
и ти я отминаваш,
както странник непознат
се отминава – без внимание, без грижа
по пътя му непредвидим.
Как би могъл да ме приемеш,
когато погледът ти даже
и от теб самия бяга,
и защо ще търси близост оня,
който от себе си страни?
Не зная. Не зная кой си ти,
но звуците, пробили тишината,
в сърцето ми полагат
стръкчета изсъхнала трева,
напомнящи зовът на птица
и слепият ѝ порив към гнездо.
ВОДАТА
Стенания в зимната нощ
безпомощност
неразбиране
и неподадена ръка.
В чайника затворена
на кладата изгаря
жива
Водата.
Но не умира.
Щом огънят отново я опари
агонията продължава
но смъртта почтително
ѝ дава път
за да пребъде
в пламъците
във студа
и превръщенията –
неразгадана, вечна
самата жрица на живота.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019
