Слави Томов – Невъзможно е да пиша поезия

Това е Мосю Serge Lifar, много известен artista. В ръцете си държи оригиналния револвер на Пушкин с Дантес. След тази снимка, поне на мен, ми е невъзможно да пиша поезия …

Слави Томов

 

*
Аз знам прекрасно какво е удавник да ти се „метне“ на врата и да те стисне в морето. Само, че 99 процента от хората не се давят в морето, а на сушата, заради самонадеяност…

 

scirocco

Онази ли Магдалина трябваше отново да срещна с възпалени очи от плач, малко по-остаряла, много по-отчаяна, която като дете ме приспиваше и къдриците ѝ гъделичкаха голите ми рамене?; Онази далечна следобедна Магдалина, чиито ръце миришеха на домашен сапун и лайка, онази Магдалина, за която може би до края на живота си щях да изпитвам безкрайни изречения като Broch или Maurice Blanchot, онази сънена Магдалина, която пиеше студен чай под евтиното разпятие на Христос и четеше булевардни романи, а някъде навън – в прокълнатата жега пълна с видения и гледачки, плюещи в прахта от скука, виждах как силните, но слаби отвътре мъже се пропиваха заради нея; онази моя пазителка, която ми даваше захаросани райски ябълки, онази моя фея, която ме сресваше като дете и със слюнка оправяше перчема ми пред някакво огромно огледало пълно с тъгите на чужди образи заседнали в миналото, онази Магдалина, която ме караше да се усмихвам или ме караше да я оставя сама, заради месечните проклятия, които все още не разбирах, онази Магдалина, която се къпеше на двора със слънчева вода и аз трябваше да примижам, защото започвах да разбирам голотата ѝ…

 

Μελαγχολία

Дали онези августовски богове, към които се обръщахме с галени имена ще ни простят самозабравата в онова солено shrine?; или ще се отвърнат от нас недоволни, защото бяхме онтологични удавници задъхани от любовни логореи?; онези дълги бели дни стаени в твоя Средиземноморски покой на самотата, моите Лисабонски двуличия, когато наранявах или целувах жени без чувства, за да не зацапам нашите моменти, които бяха пълни с мълчанията на недоизказаното

 

Dover 1999

Dover през есента прилича много на „Nostalgia“ на David Sylvian или на хладните хотели от някои романи на Nabokov пълни с бутафорна любов и бурлескови убийства причинени от любовна ревност. Приличах на литературния неудачник Frederic Moreau интровертнo, но екстроверно се доближаваx до Stephen Dedalus на Joyce. Да съм бил на не повече от 25, през уикендите играех на braccio di fero /канадска/, скитах из London, живеех в къща тип brown stone и се правех на Дийн Мориарти из местните барове. Dover. Пристанището на Dover има много специфичен сантимент за мен. Как влизам в някой бар, поръчвам си бира и като ми омръзне, ще нахълтам във втори бар. И така, до безкрай. Бях фриволен, безметежен и никакъв боксьор не ставаше от мен. И тогава срещнах Ingrid. Господи, Ingrid беше зеленоок серафим. Ингрид. Солерс би могъл само да я опише. Имаше чипо носле и пропадна по мен от любов. Срещахме се тайно с Ингрид около доковете в Дувър. Показвах ѝ отсрещното Kale във Франция. Показвах ѝ мускулите си. Показвах ѝ стари белези от юмручни спречквания да я впечатля и в един момент тя хлътна по мен. Хлътна и ми се обясни на елементарен английски, че ще ме последва дори в България. И една вечер стоим ние двамата, гушнал съм Ингрид, тя отхапва от една ябълка и чака да ѝ кажа нещо, казвам и че е късно и да се прибираме. Ингрид не иска, иска само с мен да се прибере. Лоша работа. Пие ми се бира с момчетата и Ингрид няма място в мъжка компания. Кара ме да я целуна. Целувам по клепачите това литовски красиво създание. Тя омеква в ръцете ми. Накрая се съгласява да тръгваме. И за лека нощ ми казва:

– Laba noctis, Slavi.

И аз се обръщам, догонвам я, тя трепери, какво съм си бил наумил. Карам я пак да произнесе това лека нощ на този стар класически език и тя пак:

– Laba noctis, Slavi, ще ме вземеш ли с теб в България?

И аз: Виж, Ингрид, това „noctis“ мира не ми дава от компаративната граматика и този древно- латински корен „noctis“

 

*
170 кинта звонк ми иска за половин час куртизанка. Ходих, заеми исках от приятели. Трябва да я имам тази небесна Афродита. Но, графикът и препълнен, звъня и, не вдига, заета е и човек трябва да чака…

 

Khôra

Ако се опитам да разкажа за онези свои наивни и чисти битиета, в които нямаше и следи от чужди повехнали цвята с дъх на болезнени неврози, трябва да спомена за онези мои малки бягства около вълнолома пълни с огромни късове небе; или за сънищата ми, в които се явяваха следобедни KAIROS- и; за пасажите от Kirkegaard и Camus и всички онези красиви момичета, които носех на ръце заради горещия пясък и облекчавах със собствената си слюнка изгорелите им от слънцето рамене

 

*
Утре трябва да ходя да ми взимат уретрален секрет. Ще си строшиш зъбите от болка „мой“. Като урологът ти навре клечка в уретъра за проба, хич не го ебе ти по какви куртизанки си ходил около доковете. Лоша работа. За „бяло течение“ ме пита. Путката му майна. Сигурно някоя ми го е дарила. И ти ебава майката бавно на простатата. И пак augmentin, и пак нурофен и aulin, тва ми е любовта, да ме заразяват жените…

 

Caelum

Mного е хубаво и приятно човек да излезе в отпуска за няколко дни като мен. Да се шляе фриволен и безметежен като /Artista/ с едва забележимо намачкана риза и сако, вратовръзка в джоба, като Arturo Bandini от нощни flaneur-ски разходки из нощните барове, с лек мирис на афтършейв, тютюн, хмел и малц. Да /degustavi/ разлиства менюта из кафенетата до кейовете с тридневна набола брада като Джордж Клуни, или Jobim, да рови из антикварни книжарници, да влиза и излиза от малки бутици пълни със скъпи механични часовници. Fait accompli. Или да заговаря амбулантни търговци или да заучава португалски думи: paixao, vidente, vento, tanto tempo… Срещу някакъв mistral, който те кара да се сбиеш с някого. С никого няма да се сбия. Thomas Mann ще ми докара удар: 21 май, шезлонг, палуба, одеало и палто. Есето му за Дон Кихот на кораба е просто брилянтно, а аз стоя възпален под някакво небе без шанс за онтологична просека, заради любовни ръкописи

 

σῶμα

Дали думите, с които замервахме телата си някога ще бъдат отмити от мусоните или ще останат завинаги заседнали в нас като битийни хронични меланхолии; без дъна за повече падения, без видима светлина за по-малко изкачвания, за да ни напомнят, че онова лято не беше сън?

Aporias

Защото срещата ни бе предопределена от някаква лунатична тора, за да стъпчем яростно собствените си жалки съществувания като мъртвородени удавници

Rene Char

Знаех прекрасно, че когато ти изпращах тези пасажи, които бяха пълни с мъзгата на лятото, пръстите ти миришеха на дива мента, а по шията ти имаше червени петна, причинени от някаква соматика, която португалците наричат paixao

Южни кейове

За мен ли приготвяше онези вкусни следобедни сандвичи с пушена сьомга, под онова спокойно августовско небе пълно с дремещи ангели или за някой друг, който вече дори не дочакваше от приличие и заспиваше, за да не усетиш впилият се предателски мирис по яките на ризите му с имена на транзитни жени?

Pnevma

Казваше ми постоянно, че плуваш прекрасно из онези сини онтологични антични морета, а защо трябваше отново да пристигна и да те откопча от поредното екзистенциално пропадане?

Сънища

Ти вярваше в сънищата, доверяваше се на тях, разказваше ми ги, но ти не познаваше моите сънища и дали бе случайност, че тогава те накарах да прочетеш Maurice Blanchot? Райското лято на Pound.

 

*
Не мога да върна изцяло онзи момент, който може би за мен имаше някакъв символичен Έξοδος (изход), но мога със сигурност да потвърдя, онези финални месеци, когато трябваше да говоря пред публика за Maurice Blanchot, помня че книгите пристигнаха през един късен априлски следобед в Бургас, бях облечен неразумно леко, вятърът носеше от пристанището мирис на водорасли и замразена риба, полумокър влязох в някакво кафене и разопаковах пратката, която носеше адрес „Граф Игнатиев“; помня онази нестабилна вечер в този непознат за мен град, помнех трамваите, които ми носеха тревожни сънища от Лисабон, за който копнеех, помнех как излязох за цигари и се изгубих в мъглата на някакви спомени заседнали в мен; разбира се, че се вълнувах за вечерта, вълнувах се как публиката ще разбере този „бавен“ начин на писане, всичките тези подхвърлени герои от нищото, за които се изискваше голяма интуиция; вечерта спах лошо, преди да заспя четох малко от Levinas, Rene Char и Hegel, събудих се рано, продължих с Camus и Moravia, вечерта премина скромно; на следващия ден, рано сутринта събрах всички вещи, които ме свързваха или ми напомняха за нея, напълних ги в един полиетиленов чувал и отидох до блатата, които винаги са ми напомняли за сцени от „Сломена жена'“на Бовоар, не бях пил нищо, изсипах ги на земята и ги запалих, пламнаха лесно, дръпнах се настрани, в ноздрите си усещах вкус на горящи спомени, на любовни лъжи и самота, на лунатични разходки около полупразни среднощни фонтани, казват че съм се затичал след това от мястото…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019

Comments

comments