Палми Ранчев – Вдишвам предпазливо тъмнината

– Личност, на която се възхищавате?

Просякът на съседния ъгъл. Възхищавам се на смирението му.

Палми Ранчев

 

КОЛКО Е ХУБАВО –

отново дойде пролетта.
И никой кретен не може
да я върне. За това че са й
кални обувките. А лицето
зачервено и подпухнало.
От продължителен плач.

 

ПОГЛЕД

Тази вечер – в този град –
съм близо до себе си.
До себе си. И до никого
друг. Виждам стена.

Каменна, сива, студена.
Искам дълго да я гледам.
С отворени очи.
Единственото ми желание.

 

ТЛЕЕ

Хората наоколо – отиват
някъде. Или искат да отидат.
В далечината – река, небе…
Преглътнал отдавна всичко –

случило се е каквото трябва.
Усмихвам се, въздъхвам
с облекчение. Усещането тлее.
Изчезва прекалено дълго.

 

ПОЛЪХ

Не знам как достигнах
до това точно –
прилича на пълно
и трайно безветрие.

Нежелание за разговор
и за движение –
обикновено пътуване
и небесен полет.

Често си спомням
вятъра – дано задуха –
а и да усетя само
полъх е достатъчно.

 

ПРОДЪЛЖАВАМ

Сред отрупаните със стоки сергии,
сред гледащите и разговарящи хора,
брадясал възрастен мулат рови
в металната боклукчийска кофа.
Извади кифла. Издуха я. Отхапа.
Продължих. И така ще преживея.

 

ЗАКУСКА

Тази сутрин две дребни врабчета,
смалили се от постоянно летене
и прелитане, кацнаха на моята маса.
Преди първия залък от кроасана
Кимнах им. Продължихме заедно.

 

ДЕЦАТА

замерят катерицата с камъни
Тя им отвръща със шишарки.

 

КИПАРИСЪТ

прилича на човек. Доста висок е.
Минавам наблизо, поглеждам.
Вдишвам предпазливо тъмнината.
Ослушвам се – ще ме последва ли?

 

КАМЪЧЕТА

На рафта цвете с дълга дръжка.
Изглежда току-що разцъфнало.
И три бели и гладки камъчета.
С тях подпирам илюзията,
за да не се наклони прекалено.

 

ГЪЛЪБИ

Седя на пейката. Ям
прекалено твърд геврек.
От време на време
подхвърлям трохи
на гълъбите наоколо.
Дъвча геврека, гълъбите
кълват трохите.

Каква улично-природна
идилия – помислих.
Неволно махнах с ръка.
Гълъбите отстъпиха,
и отново приближиха.
Не представлявах заплаха.
Оставах безопасен
производител на трохи.

 

НА НЕБЕТО

Бяла черта. Следа
от човешки дъх.
Върху ледено стъкло.
Следата изчезва.
Остава човекът.
Гледа небето. Диша.

 

ХОДЕНЕ

Колко грубо се обръща. Не ме поглежда
тази жена. Някога съм я обичал.
Сега е с бежов шлифер и тъмни очила.
Иска да се свия, да се скрия, да изчезна.
Или да призная, че съм само непознат.
И когато отново разпознавам болката,
дошла оттам, откъдето пак не я очаквам,
улицата свършва. С чувството на самота.
Дупка, пропаст, над която преминавам.
Заедно с другите. Изчезвам в множеството.
И движението отново става безопасно.
Обикновено ходене. Отиване нанякъде.

 

МЕЧЕ

Жената беше много дебела.
По-дебела, отколкото е дебела
една обикновено дебела жена.
Чудех се – как мъжът й спи с нея.
Не успях да си го представя.
Дори когато обърна гръб,
наведе се. И задникът й се раздели
на две огромни половини.

Повече едва ли щях да забележа.
Затова потърсих нещо друго.
Но продължавах да я виждам.
Заради неочакваното желание.
Исках да съм нейното момченце.
Майка му – грижовна мецана –
неспирно го целува. Гали го.
И е навсякъде около него.

 

ПРЕЗ НОЩТА

ме докосна сянка от крило на пеперуда.
Дълго чаках. Друго не допълни смисъла.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019

Comments

comments