Лъчезар Лозанов – Китобойна на Черни връх

Олекотяваме вагоните на влака на живота, изхвърляйки надеждите, за да излетим от пътя надолу и отвъд с неконформистката, и не по български радикална & неизменно несъгласна с реда в мирозданието поезия на един от основателите на групата за културен тероризъм „Рамбо 13“ – Лъчезар Лозанов.

 

Влак с отрязан пъп

Пъпът – какво ти напомня?
Един зараснал тунел.
Влакът отпред се помайва,
потънал в пара,
пренарежда вагоните си.
И с какво са пълни тия вагони?
Все зараснали неща.
Момиче, полудяло по един немец,
захапало змията, разповития юмрук на ябълката.
Държава в тумори, уж зараснала –
бъдеще трескаво, тръскаво – Дисниленд,
ала счупена кост.
Жена ти срещу теб набъбнала, лапва нитроглицерин,
но е единствената, с която си съшил света на стоп.
Зараснал тунел, зараснал.
Животът е един пъп, в който си се вторачил
и олекотяваш вагоните,
изхвърляйки надеждите.

 

Живелище

Има такъв свят
подобно разсечена местност,
подобно диня със семки,
където сърцето е посадено.
Аз ще доплувам до него,
даже и да съм мъртъв.
Все още го зидам от думи,
от ноти, от сблъсъци остри,
три шипки растат върху него
и смучат кръвта ми. Комари
в камарата звън се мотаят,
прерязали очните топки
на тия мухи –
да не хапят със поглед ни мрака,
ни откованите тараби слънце.
А помиярът на залеза гасне,
както сърцето угасва,
защото чужбина е всичко,
ако не съм проснат от твоите устни
до неистово бяло отдолу.
Така ровя сред завивките галактична смърт,
каквато е всъщност животът.

 

Китобойна на Черни връх

Отпускането тръгва нагоре, някой удря във мен.
Не е слънцето, защото е нощ.
Не са тролеите, трамваите, колите.
Не е скимтежът на нещо живо,
прилича на нож.
Колко нагоре може да иде едно отпускане?
До съседката на 13 етаж и конвулсиите и в сандвич.
До хижаря на Черни връх – на двайсетина метра от прозореца
изравя вкочанения министър от зимата.
И аз добре сканирам лошите си навици,
трябват ми за Сатурн –
кратунките, с които преплувахме Дунава,
се оказват сини китове. Всяка година избиват по-малко,
но не се размножават.
Отпускането тръгва нагоре,
не си тактува с кратунки и китове,
нито с ледените градушки на Сатурн,
но тактува скимтежа на тия, дето нямат пари,
нямат лекарства,
нямат въже да вържат жена, куче или себе си
на полилея.
Имат стол.
Отпускането отиде нагоре.
Нямаш въже, но можеш да бръкнеш във фазата,
стъпил на единственото си богатство –
един стол, чието размножаване чаках цяла петилетка.
Петолевката е цяла и Сатурн не ми помага,
ако на 14 години някой горе пъшка във сандвич
и моето отпускане, лазейки като кит с четири крака
покрай леглото, ликьорчето, шкафа (ток не ме лови),
но егати стъписването – в моите завивки потупва едно синьо китче,
става китаец и си заминава
напълно в японски плен,
което не е за препоръчване –
всички се храним с клечки, но не от слънцето,
защото е нощ.
Нещо живо за препоръчване?
Отпускането тръгва нагоре.

 

Крокодил отвътре

Хиляди пъти
спермата отива напразно.
Милиони врати – камшици,
сирак зад всяка,
милиарди брави,
стига да искаш.
Един крокодил вътре
мляска –
къса камшика зад всяка ключалка.
Какъв би бил светът, ако не го убиеш?
Мляска и те убива,
за да съществуваш
някак си.
Жена или мъж – един цип ви свързва,
вие сте чанта от крокодилска кожа.
Идва крадецът в трамвая,
задига портмонето.
“Полиция!” – крещим. Идва полицаят
във вид на сбръчкване.
Уликите взема – две дръжки от чанта
отрязани.

 

Деца

Глутницата на твоите деца
един ден ти хваща дирята.
Заразени са твоите вътрешности, разбираш:
твоите бацили, твоите поредни умирания
са твоите деца.
Същите, за които си се чувствал неудобно –
нямаш пари,
много неудобно –
не са умеели да ти зададат въпрос
или просто неудобно,
когато са гърбом към собствения си живот,
към твоя недовършен начин на живеене,
към устройството на петлето и истерията на един изстрел.
Понякога, докато се гледаме изпод вежди с тяхната майка,
със съкрушителния пясък в зъбчатките –
зъбите на това поколение тракат:
в зъбенето му откривам някаква крива симетрия,
припомняйки си моя баща,
докато умираше и не искаше да ме види.
Кръгообразна е глутницата,
на която отвръщам с мълчание,
стискам зъби – не останаха
и всъщност никаква справедливост не помага.
Термити, движат челюсти, неизбежно е –
в смъртта ще си забит сам като пирон.
Не дай боже, да са санитарки до леглото ти,
особено най-накрая с цукалото, досадата и погнусата,
която си отгледал
така грижливо с най-доброто от себе си,
че си задавам въпроса:
“Ако най-доброто от мен е именно това,
дали пък не си заслужавам края
такъв –
гарги, бесило и зима
с един благороден поп Кръстьо,
който ще предотврати съществуването, което
благоприлично
точи зъби?”

 

Клепачи

Затворени са очите,
какви неща се случват под тях.
Срязана сънна артерия,
за да източат
сънищата днес омачкани –
бикините,
презрамките,
прокламациите и железата,
боядисани разнообразно.
Най-вече железата са ни по мярка.
Голите сладкиши падат от небето,
неколцина зяпнали,
десет менструации
изпоцапаха нашите прожектори,
натъпкаха с памук устата ни.
Ухилката, подносът са техния Мавзолей,
размаха им, перушината,
възглавницата, на която спят.
Събуди ги!
Да проветрим гащите и речите им,
бъчвите с увещания,
овнешкото и рахатлъка.
Сънната артерия се спраска,
историята, действителността и привличането –
юмрукът на блатото
къса нанизите, бие по темето
отвътре, отвътре,
докато преглъщаме плячката, наречена живот
и очите ни са затворени.
Докато очите ни се случват,
до вчера
до днес.
Попаднат ли в утре, са мехурчета,
избълбукват.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019

Comments

comments