Александър Арнаудов – Дните изтичат като кръв

Смъртта е вреден навик, който забравяме и ангели гнездят в очите ни. Дните изтичат като кръв, докато измиваме светлината от гледката, прегърнали дъното, където самотата не съществува. Представяме ви новите стихове на редактора и водещ на четенията на Нова асоциална поезия – Александър Арнаудов.

 

*
ръцете ми падат
като крилата на птица
откъснати от небето
за да прегърнат дъното
където самотата
не съществува

 

*
дните са вятър
небето е грешна посока

висим като крила на птица
през процепа на клетка
в която крием света

 

лошо време

вечността
е всяка минута
времето се разтваря
в бурята

дом е само сърцето
в него сме спомени
от второто пришествие

 

градът

между уличните лампи
измиваме светлината от гледката
и се завръщаме
в обвивката на времето
до следващото начало
на света

 

птица

родих се на небето
а то е мъртво
пада в себе си
и не стига земята

градовете в които
не се връщаме
вече нямат имена

 

дните изтичат като кръв
от очите на сърна

забравят живота и
продължават надолу
в небето
под краката на тези
които вървят към края
и утрото протяга ръце

сънят става мъгла
градът става рана
времето става нож
а сърцето белег
който не си отива

 

отваряш очи в тъмното
и разбираш че си слънце

излизам от кожата си
и ставам семейство
в което никой не се ражда
и затова се обичаме

 

в нищото
където се родих
тъмнината идва на вълни
и сънуваме удавници

 

старецът в планината повтаря –
смъртта има много лица

никой няма да помни
кога е дошъл
или как си отива
залеза

 

кинокадър

нищо повече
не събира
цялата вечност на света
от очите ти

 

тишината ни дава имена

гаснещото слънце
пада от небето
и се събира в ръцете ни

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019

Comments

comments