Божидарка Божинова – На дъното

Отплуваме от дъното и лягаме до смъртта. Морето е нашата последна прегръдка. Оставаме без кръв и думи в най-новите стихове на Божидарка Божинова. 

Александър Арнаудов 

 

На дъното на лодката

Не съм отплувала нито веднъж
с някоя от твоите лодки,
легнали като мъртви делфини на пясъка
в последна прегръдка в края на лятото.
На дъното винаги има глътка море –
то ми разказва за призрачни заливи,
за далечните брегове
с техните сини и жълти цветя
и кехлибарени залези.
Сега е пролет, късно разцъфнала.
Една-единствена роза
успях да отгледам до пълнолетие.
Останах без кръв и без думи.
Хладен камък тежи в гърдите ми
и даже не помни онази глътка море
на дъното на есенната лодка.

 

Никога

Не стъпих никога в онази къща
с белите варосани стени,
синия прозорец към градината,
стръкчето босилек на перваза.
Не чух и старата река
как пее звънко на скалите,
на летните треви разказва
за облаци и водопади.
Не си намерих детелина
с листенца в четири посоки,
уютно скрити в юнската трева
сред белите лютичета.
Не търсих камъчета по брега
с огладени от времето страни –
да ги забравя уж случайно
в старинната кутия за бижута.
И не написах никога писмо,
което да изпратя до поискване
до някой жълт далечен бряг,
където всъщност те е нямало.

 

Несбъдната пътека

Казваш, че е есен, а навън
зрелите тополи натежават.
Ситни крачки отброяват всеки миг,
в който се отдалечаваш като ехо.
Имах те в несъвършено лято
като плод, откъснат от сърцето,
като намек за любов и за пожари,
лумнали след дълга суша.
Казваш, че тополите те чакат,
хълмовете есенно припяват.
И видях как тъжно се отдалечаваш
като сянка на несбъдната пътека.

 

Безлюбовни ръце

Моите триста дяволи,
твоите триста коне,
размятали черни гриви,
наострили гладни очи,
измършавели от жажда,
яростно тъпчат
червеното ми сърце,
в което умират
глухарчета.
А детелините късат сами
четвъртите си листенца,
за да не ги намерят
отчаяните ми
безлюбовни
ръце.

 

Игра на спасяване

Най-дългият ден в годината
прескочи всички сезони,
поигра си на пролет
напук на слепия дъжд,
който свиреше валс
по старите ламарини.
А локвите напомняха море,
белееше черешовият цвят
като лазурна пяна.
Графитено петно остана
от счупената на парчета нощ,
увиснала на тъмно под дъгата
като разлюбени
момичешки ръце.
Люлееше върбата клонки
до сплетената ми коса,
а край поточето, на сянка,
жабокът-принц
разказа нова приказка,
в която вещицата е красива
и щъркелът сънува блато.
Приседна слънцето –
самотна стълба към небето.
Дъждовен облак
с бялата си лейка
поливаше поляна от лалета,
а нарцисът си счупи огледалото.
Отдавна всички жаби
са целунати,
отглеждам билки на терасата,
в съня ми тъжен принц
играе на спасяване.
Целувките оставят белези,
когато си играем на любов.
Най-дългият ми ден
е всъщност нощ.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019

Comments

comments