Весислава Савова – Време

Създаваме лабиринт в живота си, където търсим изхода от себе си. Времето минава на всяка спирка и никой не се качва. Подреждаме думите си в картини в новите хайбуни на Весислава Савова. 

Александър Арнаудов 

 

подреждам

подреждам думите си в картини, в случай, че не са достатъчно картинни и не дават ясна представа…
всъщност, кого заблуждавам?
рисунките са точно толкова абстрактни, колкото и думите
не за да заблуждават, а за да водят в лабиринт от неясности и неточности, който създадох сама и от който трябва да се измъкна сама
колко наивно!
много не е повече в такива случаи

малък град
на всяка улица
еднакви къщи

от предстоящата книга „Пачуърк на новия живот“

 

врява

автобус до софийско селце, но със статут на град, защото някой си се бил родил там
чака се на определени спирки и минава на определен интервал от време – автобусът, не там роденият
докато чакам, се събираме разнолика тълпа:
млада, но ранена дама с патерица и придружителят ѝ, които разговарят повече с усмивки
ромка с трите ѝ дечица, които седят на тревата зад спирката и единственият начин, по който напомнят за присъствието си там, е хрупането на царевични пръчици
към спирката, с накуцване единият и на подскоци другият, приближават дядо и около двегодишното му внуче
старият разказва за еничари, малкият бъбри за емоджита
и за двамaта езикът на другия е „кат‘ на извънземно“ както казва дядото

пролетен дъжд
ах каква врява
в щъркеловото гнездо

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019

Comments

comments