Ива Спиридонова – На изчезване

Сбогуваме се с вятъра и от пролетта запазваме себе си. Живеем с песента на птиците нощем. Изчезваме безследно в бездната на Другия с най-новите стихове на редактора и водещ на четенията на Нова асоциална поезия – Ива Спиридонова.

Александър Арнаудов

 

на изчезване

очите катерят облаци
всеки поглед
изпразнен от мен

 

*
сбогува се вятър
с косите ми

от свободата им
отрязах
теб

от пролетта
запазих
себе си

 

*
изчезнали места –
черни дупки в паметта на времето

неизвървени пътища –
кардиограма на умиращите мигове


все още оцеляваме –
живеем с песента на птиците нощем

 

*
на гроба на баща ми
четирилистни детелини

всяка пролет умираш
паметта е късмет

лалетата са кръв
която още нося жива

ти спиш
в корените им

небето ме поглежда
когато се нуждая от криле

има цвета
на очите ти

 

Бездна

Когато видях как красиво косата ти пада върху бездната в очите ти, разбрах, че съм готова на всичко за теб, дори и да скоча в нея. Но ти не бива да знаеш, не, не бива. Защото, със садистично усърдие, би я направил още по-дълбока. И вероятно би превърнал себе си в награда за страданията ми. А всъщност, не можеш да си нищо друго, освен болка. Светът, който подаряваш, не е истински. Ти също не си.

Въпреки това, всичките ми планове да те превъзмогна, се удавиха в завоите на косите ти. В капчиците пот по челото ти, които подхранваха лъжата, че съществуваш. А реална е само бездната ти. И никой не я познава по-добре. Защото тя се взира в мен и крещи за помощ с гласа ти.

Не знам защо ме избра и как косите ти могат да растат в мисълта ми. Но знам едно – в мига точно преди твоята бездна да те погълне, ще си спомниш за единствената светлина, която можеше да запали очите ти. Ще я откриеш отново, на дъното на мрака.
Аз вече скочих.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019

Comments

comments