Сбогуваме се с вятъра и от пролетта запазваме себе си. Живеем с песента на птиците нощем. Изчезваме безследно в бездната на Другия с най-новите стихове на редактора и водещ на четенията на Нова асоциална поезия – Ива Спиридонова.
Александър Арнаудов
на изчезване
очите катерят облаци
всеки поглед
изпразнен от мен
*
сбогува се вятър
с косите ми
от свободата им
отрязах
теб
от пролетта
запазих
себе си
*
изчезнали места –
черни дупки в паметта на времето
неизвървени пътища –
кардиограма на умиращите мигове
…
все още оцеляваме –
живеем с песента на птиците нощем
*
на гроба на баща ми
четирилистни детелини
…
всяка пролет умираш
паметта е късмет
лалетата са кръв
която още нося жива
…
ти спиш
в корените им
небето ме поглежда
когато се нуждая от криле
…
има цвета
на очите ти
Бездна
Когато видях как красиво косата ти пада върху бездната в очите ти, разбрах, че съм готова на всичко за теб, дори и да скоча в нея. Но ти не бива да знаеш, не, не бива. Защото, със садистично усърдие, би я направил още по-дълбока. И вероятно би превърнал себе си в награда за страданията ми. А всъщност, не можеш да си нищо друго, освен болка. Светът, който подаряваш, не е истински. Ти също не си.
Въпреки това, всичките ми планове да те превъзмогна, се удавиха в завоите на косите ти. В капчиците пот по челото ти, които подхранваха лъжата, че съществуваш. А реална е само бездната ти. И никой не я познава по-добре. Защото тя се взира в мен и крещи за помощ с гласа ти.
Не знам защо ме избра и как косите ти могат да растат в мисълта ми. Но знам едно – в мига точно преди твоята бездна да те погълне, ще си спомниш за единствената светлина, която можеше да запали очите ти. Ще я откриеш отново, на дъното на мрака.
Аз вече скочих.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019
