Димитър Пенчев – Кръвта на времето

Сърцата ни са Свещената книга на Бога, там той чете молитвите си за нас, застанал пред гробовете на мъртвите ни чувства. Кръвта на времето изтича между редовете и има вкус на самота. А ние търсим спасение в поезията на Димитър Пенчев.

Ива Спиридонова

 

*
Кръвта на времето тъче
по пролетни пътеки,
гарван гледа с очите
на узрели череши,
Бог чете любовта
в гърдите ни,
когато я издишаме
като възбудена поезия,
небето трепери от завист,
развява облачно знаме
и пуска волтов език
в соленото море
на картината отсреща.

 

*
Още една
кръпка
душата ми
във вид
на сърце
ще си лепне,
спомен за нещо
хубаво, което
би могло
да се случи,
ако не бяхме
се срещнали
във време
за поезия
и отлитащи
майски бръмбари.

 

*
Чук е бъдещето,
наковалня миналото,
и само сърцето
между тях е
без посока,
когато го
разбиват
от любов.

 

*
Погледът ми –
угаснала факла,
сърцето –
тлееща главня.
Страстно дърпам цигара –
да замъгля разума си
и ако видиш
сълзите ми
да не заподозреш,
че са истински,
като желанието за теб,
когато жаждата за любов
изпива тялото ми,
също слънчев лъч
на свечеряване
пробол тъмнината,
възпламенил я
за пълнолуние
в туй, що не се гаси,
наречено за нас.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019

Comments

comments