Евгени Генчев – Никога няма да настъпи пролет

Губим се в последното ехо на усмивките. Целуваме земята, в която никога няма да настъпи пролет. Мракът е пълен с отрова в дебютната публикация на Евгени Генчев на електронните страници на списание „Нова асоциална поезия“. Успех и на добър час!

Александър Арнаудов 

 

Ще горят нашите огньове

Имаме земя, имаме вода,
но нямаме огън,
огън нямаме.
И аз ще подредя камъните,
ще сложа съчките,
малко мечти за прахан,
трудни истини вместо кремък
и ще лумне искра.
После ще те прегърна
и ще е нощ…
Горе ще горят звезди,
виното ще гори в нас,
а вината във вените ни…
Това ще е нашето място,
където времето е спряло
и часът е точно винаги.

 

Elsk meg i morgen

Надраскани до ярост са сълзите ми,
непроляти през самотните, бели пролети
и погледът ми е кошмарно прошарен
от играта на празни премигвания.
Толкова светлосенни надежди изтляха,
толкова змии злостно захапваха
слабострастното дърво на живота ми,
толкова наточени спомени с писък
впиваха жадни брадви в стъблото му –
до сок, до кръв, до перлени атоми.
И сега, когато чашата ми е счупена,
и сърцето ми е тъй неистово сухо,
в тази нощ непрегърната, непоискана,
аз вдигам ръка за последно обричане:
за всичко, което съм желал,
но така и не съм изпълнил;
за всичко, което съм мечтал,
но така и не съм вградил
в триъгълните кули на скучните делници;
за всяко неизречено Извинявай!
завърнало се като вампирска целувка;
за всичко, в което съм бил влюбен,
a съм позволил на друг да изпее фалшиво;
аз те моля: Обичай ме утре!

 

Изгубен в послеехото на твоята усмивка

По порцелановия под на спомените
вкопани антрацитно във плътта
на още плахо живите ми мисли,
краката ми пропукват тъжния си път
далеч на изток от замръзналата нула,
където бе съсечен сърдечния ми полет.
Събрал останките от непревзетия си взор
и вдигнал ритуалите на новата си вяра
в единствения си отчаян опит да достигна
до хоризонтната заря на светлината,
която да прониже сатурновата вечност
на непрегърнатата ми и вледенена нощ.
Към огъня, във който ще лумнат страховете,
а пустотата ще се прероди във тъмен кактус,
обезумял от крехко абстинентна жажда
по твоето загадъчно във здрача си докосване,
засаждащо фонтаните на бъдните ни рози
превили доверчиво раменете си в посоката
на нашите тъй трепетно-бодливи откровения.
А когато след всички молекулно отлетели епохи,
най-сетне търпеливо ме дочакаш и откриеш
с изранени, но още неотронени сълзи –
вдъхни ме и тихо ме изпий без думи,
до последната горчива капка на прокълнатите ми корени…

 

Elsiewhere

Тъй плахо се прехвърляш от облак на зид,
изящна като паяк положил мекия мях
с дъжд краден от ония небесни градини
на своето нежно в остротата си рамо.
Фина сянка от ендемичен и загадъчен вид
промъкваш се тайно през ъгли причудливи,
през които плъзваш първо очите си сини,
и май успявам да те зърна за миг, само (и само!)
за миг, и после усещам тих сутрешен смях
разпилян апокрифно от ранобудни авлиги
невидимо скрити сред широкопръсти върби.
И да, точно този шепот, тези думи дочух:
Бъди и вали, грей и залязвай, но просто бъди!
Всички ветрове чезнат в пещерите си криви,
а всяка капка по твоите крехки клепачи
е чиста вселена от сънища неподредени,
уж случайно привнесени от северен дух,
но не ги смятай за някакви сложни задачи,
защото в тях можем да бъдем щастливи.
И покълва слънце някъде дълбоко във мене,
и се раждам отново… Представи си – отново!
Дори аз. Дори с моето сърце от олово…

 

Soulstice

Крехка е яйчената повърхност
на моята превита душа,
слабо бие вече сърцето ѝ,
омърлушено заслушано
в послеехото на древни раздели.
Бавни пукнатини разкъсват
снагата на перления ѝ овал,
докато тя се свлича все по-ниско
в средата на зимното пустостоене.
Снегът навява отчаяние отгоре ми.
На преспи.
И всяка снежинка е кинжал,
разсичащ лозницата на моя живот.
Късно е за сухите му кълнове –
няма мойра, взряна в самотата ми,
да изпреде нишката му отново.
В мъртво бяло завива се времето
и завива унило навътре във себе си,
търсещо всеопрощаващата утеха
в назъбените спирали на миналото.
А под ледовете на най-дългата нощ,
сълзи от оловно чиста болка
измиват грапавите ми очи
за последното им погребение
и целуват земята, в която
никога няма да настъпи пролет…

 

Миналото е отрова, любовта е плацебо

В стаята на скритите мълчания,
сред скелети на минали вини,
с очи изпразнени от обещания,
като на разпит, заливат ме вълни
от хиляди въпроси, трудни разкаяния.
От ударите им навел глава се чудя,
как да отхвърля всички колебания
и от съня проклет да се събудя.
Но кой познава окаяните кътчета
на мрачните сърца човешки
и могат ли онез лукави пръстчета
на някогашни непростени грешки,
да изведат от тия точки крайни,
и да извлекат навън, на слънце,
забравените ни отдавна тайни,
запазили дълбоко малко зрънце
на прошка, и на слабичка надежда
за светлина, и за начало ново?
Не вярвам, даже не поглеждам,
защото мракът пълен е с отрова…

 

Синклиналите на сърцето са в тъмнорозови нюанси

Докато танцуваш в тактове
от никой досега нечувани,
но странни и неравноделни,
вземи и с поглед избродирай
по кожата ми апокрифна карта –
без път за връщане обратно,
без легенди и ненужни обяснения,
защото синклиналите на сърцето ми
са в тъмнорозови нюанси
от кръвта на общата ни любов –
острооката, безмилостна хищница,
убиваща и бавно възкресяваща…
Слей чудната крехкост на плътта си
със слабостта на моите пръсти
и нека звездите да стенат
в неуютните си стръмни ложета,
а ти изгрей в усмивката си –
единственото слънце, от което се нуждая,
последна моя, неслучена илюзия.
И знай, че винаги ще те последвам…

 

Любов за намиране

Заключих здраво демоните в мене,
ключа зарих пет стъпки във земята
и в нощ беззвездна чувах ги да стенат,
душата ми да късат и премятат.
Във шепата си шепоти събирах,
под леглото криех мрачни страхове,
мечтите си небрежно ампутирах,
заслушан в разни чужди гласове.
Стараех се след всяко тежко падане,
усмивка неизменна да си слагам
и като някой луд се впусках в бягане,
от себе си се мъчех да избягам.
Изгубих се във опити и грешки,
очите ми изтекоха от взиране
и чудя се сред всичките сърца човешки,
любов дали остана за намиране?

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019

Comments

comments