Мария Стоянова – Нямаме бъдеще

Ангелите падат в очите ни, за да избягат от тъмнината. В неделя погребваме телата си и забравяме своите имена. Опитваме се да надхитрим смъртта в новите стихове на Мария Стоянова. 

Александър Арнаудов 

 

кървящата плът на мълчанието
някой ден ще е само белег
отблъскващ
безчувствен
груб
сянка на болката
сега е още сърце

 

ние
лудите
се движим по карта
от пръснати в тъмното мигове
съзвездия
съществуващи
само за нас
вие

сте я изгубили

 

няма да те тагна
от кожата си
съществувай
по сгъвките на ръцете ми
тихо-тихо

 

нямаме бъдеще
губим се
в илюзията на настоящето
докато бягаме
от миналото

 

ръцете ти са окръжност
обгръщаща многоъглния ми свят
и знаем
ще те боли
ще се задушавам
докато вкопчени един в друг
опитваме
да надхитрим смъртта

 

прелиства всичките ѝ
изписани страници
за да я изчете без остатък
в петък вечерта

на тръгване
в събота
всички неразбрани думи
поставя под чертата
и обесва душата ѝ

връща се
в неделя
и я отнася на ръце
до олтара на храма
преди
да погребе тялото

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019

Comments

comments