Ружа Матеева – Няма да се срещнем

Няма да се срещнем никога, защото винаги ще бъдем заедно – като сълза и дом, и дъжд – в пустинята на битието, където се будим с мъртви души, сърцата ни са спрели, но невидимите ни крачки дълбаят небето.  С удоволствие ви предлагаме среща с най-новите стихове на редактора на електронно списание „Нова асоциална поезия“ – Ружа Матеева.

 

вървя
а съм спряла
като часовник без батерия
невидимите ми крачки
дълбаят небето

 

дробовете ми се пълнят
с жажда
мия ръцете си
в тоалетната до бара
три глави отвъд
черпиш с вода
дъжда

 

ръцете ти са голи до лактите
думите капят от тях
докато устните ти мълчат
ще си тръгнем ли оттук
с имената си

 

няма да се срещнем
на опашката за хляб
нито на опашката
за слава
домът ни е локва
в пустинята на битието
моля те
разплачи се

 

раят е тук
топката улучва
коша на живота
нещо в теб допуска
загадката на съня
душата ми се буди
мъртва

 

ако има топлина
снегът е сърцето й
стичаш се като кална вода
в канавката на страха
към мен те водят
всички тайни
пътища

 

вдигам ръка
устните дишат в погледа ти
огнището е късогледо
студът заеква
гледам те
за да съм близо

 

признай си
стари сме
като личния повод
за смърт

 

гласът ти намира
болката в слепоочията ми
оттук до сърцето
няма
разстояние

 

излизам навън
дишам
пролетта се ражда
на трамвайните релси
някой се смее
и после залязва

 

ахтопол тъгува
загубена страница
токът идва сутрин
в облачното междуредие
светкавиците изстиват
морето зъзне
като нас

 

когато ми обясниш
какво е вяра
изгорен от езика
на празните приказки
изобличен
безкръвен
и реален
ще седна
в тунела на скута ти
и дланите ми
ще се молят

 

мога да ти кажа
кога тъмнината
съм самата аз
кое е дивото сухожилие
на шията ми
къде пулсира
неродената кръв
но ще оставя
бялата ти въздишка
да проговори

 

мълчим оттук до оттатък
въздухът ни души
по-страшно от въже на самоубиец
копаем дупки в земята
а те се клонират по слънцето
не шава
светлата ти сянка
но аз съм мост
под земята

 

нежността ми
е твоя апокалипсис
отричаш я
пред Бог и себе си
но я вдишваш
като вечна цигара
която отдавна
те е убила

 

позволи си да ме има
сега
никога повече
няма да ни прегърне
точно тази неонова вечер –
гроб и пръст
и слънце

 

разхвърля те
болката на друг
животът е писък
в чуждите вени
в моите
си ти

 

преглъщам религията на думите
съвсем сама
съвсем без теб
искам да ти кажа само едно
но не чувам
гласа си

 

докато гледах назад
ти пресече улицата
махна ми
мините от всички погребани войни
гръмнаха
главата ми се търкулна
на крачка от отвъдното
държа алвеолите ти
и се моля да ме погълнеш
докато още се преструвам
на въздух

 

пространството е чупливо
като кости
тръгвам към теб
хрущят мъртвите под краката ми
слушай със затворени очи
набъбването на живота

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 21, май, 2019

Comments

comments