Лъчезар Лозанов – Нощна смяна

Разбрахме, че всичко отиде по дяволите. Слънчевата планина, която трябва да изкачим, е изпъната докрай кардиограма, а животът ни е само нощна смяна. С удоволствие ви представяме поезията на Звярът на българската литература, генералисимуса на културните терористи от „Рамбо 13“ – Лъчезар Лозанов.

 

Нощна смяна

С очи изтощени
разбрахме: всичко отиде по дяволите.
Вдън земя, поглъща го огън,
клокочи към дъното на оная вода,
която не знаем дали има дъно.
Потъва един свят,
който дълбахме със своя живот—
кой с половин, кой с четвърт,
а най-съсипаните вложиха всичко.
Сега ужасени ние сме половин хора,
една четвърт или съвсем нищо.
Сега като сплескани жаби,
пак с тия половин хора-
четвърт или почти нищо,
строим нов тунел
към горния свят,
в който, казват, има гирлянди, жени, клони
и кръгло като монета пладне.
Не сме жаби, но се кокорим от страх,
когато вечер пред една говореща кутия
слушаме големия скандал на живота,
панаир от мошеници, панаир от крадци.
Негодни сме, но този свят
не разполага с по-добри от нас,
не е уханен плод, току-що обелен, димящ.
Горният свят има
единствено нашия страх, нашето огорчение,
нашето отчаяние.
Премазани сме, но този свят е сираче,
няма никого другиго.
Оттатък е банда оцъклени очи,
банда от речи, от жажда, от жартиери
и ледени мисли.
Започваме пак отначало ние,
половин, една четвърт или почти нищо.
Хората от нощната смяна.

 

Отвъд дръжката

След като престанах да те познавам, се случиха
невъзможни неща: пия, отчайвам се, пътувам
като залепнала върху клюна троха.

След като не престанах да те познавам,
простенах
от възможни изобщо неща:
да се усмихвам,
да правя разбираеми знаци,
които сам не разбирам,
да изглеждам жив.

Извини ме,
дотолкова бях изненадан,
че както втикнатия до дръжката нож
те нося в себе си.
Опипвам с очи дръжката отвън,
познавам я, но не я чувствам.
Не познавам с очите си острието,
вътре в мен скрито,
но така смъртоносно го чувствам
отвъд дръжката.

 

Пиле

Отваряш пламъците като врата –
едно пиле увито. Крилата му огромни,
в тия кремъчни перушинки съм сгушен,
едно пиле, чийто глас не ме напуска,
и висинето тупти тук в мене.
Окървавена, все тая голяма перушина вали от него,
та чак до Америка, до луната яйце,
но все нещо остава въпреки тумбака на вятъра,
въпреки гласа, който ме изпълва,
гладът и плачът неоскубан.
Не сме много тия враснали,
измокрени, изтощени,
малки живи перца върху птицата скъпа,
макар че можехме да сме златни опашки на стрела,
запратена обратно,
или ярки бродерии с огън,
сготвени ведно с Библията.
Макар мокри, макар твърде дребни,
дреб някаква, накисната от светкавици,
събираме силици с оня волски език търпение,
все още вдигаме нещо живо,
пиле, сокол или гол клюн.
А тия, дето отиват по вятъра,
остриета се връщат с опашка сребриста.
Нека изглежда, че са впити да носят.
Кръвта, която лази върху им, е наистина част от тяхната
и съжителстваме, смъртоносно прегърнати,
ние – стрели или рани, които, измесени,
наистина правим птицата.

 

Гърбът на случая

Гърбът на случая случайно мярнах,
неглиже го сварих да работи денонощно,
да рита, бута, тътри вековете,
безличен, сляп, но не като Темида,
добродетелта за него няма вкус и мирис.
Играе, пробвайки,
пробивайки съсиреното време
подобно мишка – вляво, вдясно,
не цени успеха, неуспеха,
подхвърля си, каквото му попадне,
въпросът е да не престава жмичката
и подигравачката най-вече.
Ти, живият, товар с пресмятания си нарамил,
мимоходом те закача асансьорът нависоооко!
и си галиш, хвалиш изчислението,
да не ръмжи, да не хапе нежния стопанин.
А случаят върви и те подритва
между другото, ей тъй, без злоба,
не те признава за съперник, той,
играчът бял и черен, къртица без инстинкти.
Торбицата се къса и се раздрънчават
надежди, напъни, любови. Сметките те хапят,
добре е, ако ти оставят здраво кокалче.
Обесените в клупа на успеха
и другите – във асансьора за мазето –
подсмърчат, гъби смърчувалки,
култивирани и тук-таме отровни.
Гърбът му зърнах, хич не се обърна,
инат е случаят, неуморим подигравчия,
в играта даже разумът му е омръзнал,
подритва, ала плачейки за огледало,
вторачва се в брадясалото дъно.

 

Писец

Планината е гигантска опната кардиограма,
стъпките ми пишат нещо в нея.
Задъхана, нелепа е душата ми
посред боровете, пръснати като египтяни,
с бели дрехи, неподвижни мисли.
Подобно колело, от скоростта откъснато,
душата ми се врязва в тази неподвижност.
Откъсната от свят, където времето,
изпънато до болка сухожилие,
е впримчено във шини, притеснено в графици.
Мъжди надеждица поне във събота.
Но съботите са работни джобове
и се изтриват от една и съща употреба.
Колежките, ако остане време,
между сандвича и кока-колата.
И обещание за следващата събота.
Сега ме смазва планина от събота.
Сред хлорофилни изблици и санитарни добродетели
оранжевият минзухар за почест взел е.
Съвсем съм излекуван, хвърлям книгата –
изнежена машина за естетика,
ме убеждава, че съм гарнитура на природата.
Благодаря! Съвсем съм чистичък –
изпъната докрай кардиограма,
писецът й остава неподвижен.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019

Comments

comments