Дъждът чертае кардиограма на смъртта. От тялото ни поникват дървета, под които лежат мъртъвци. Сърцето е Брекзит от райската градина в най-новите стихове на Павел Павлов.
Александър Арнаудов
1001 нощи
Ти всяка нощ
над мене връщаш се.
Крила разперваш и кръжиш.
И в плясъка ти на крилата
се озъбва тишината.
Летиш, летиш и все мълчиш.
Ти всяка нощ
над мене връщаш се.
Безмълвно приказки редиш.
Разлистваш плахо тишината…
Летиш, летиш и все мълчиш.
Ти всяка нощ
над мене връщаш се.
В безкраен полет все гнездиш.
Ти винаги отказваш да останеш.
Летиш, летиш и все мълчиш.
Ти всяка нощ
над мене връщаш се –
парченце обетована земя.
Ти винаги ще бъдеш моя сянка.
Летиш, летиш и все мълчиш.
Предсмъртното желание
на клоуна –
последната му смешка
да е върхова.
Жонглира
с младенци на стол.
Животът му –
петно от кръв
на купола,
а господ чеше
се по пъпа.
*
Вече втори ден рисува –
пуска коренища във стъклата.
Дъждът, чертае
неспирните си кардиограми.
И сякаш, че със абразив
от малки диаманти,
опитва се да заличава
пролетта и нейните пейзажи.
Дори лалетата са свили
срамежливо чашки.
А тя, минава зад цялата картина,
на очите ми поставя мокри длани
и шепне ромонливо –
почакай, все още се обличам.
Фотографска памет
Крепя всеки детайл
на бъдещето ни
с надежда.
Оставям това
на гърба
на общата ни снимка.
Разхождаш се
с остри токчета
по главоболието ми.
Така ми се иска
да притихна в теб,
но този морз
не спира
да ни разделя.
Брекзит
– Тръгвам си,
до гуша ми дойде от тебе!
– Но това е хладилника!
– Нищо, не ме изпращай…
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 20, април, 2019
